Случайно се сетих че бях цитирал някъде нещо от " Приключенията на Лиско", та в момента имах време и възможност да се докосна до хартиеният екземпляр на книгата. Отгърнах на съвсем случайна страница(268-ма) и погледа ми се спря на нещо много интересно, което предизвика сложна редица размисли в съвсем друга насока.

Защо в съвсем друга насока ли? Ами съвкупност от сложни събития. Първо - полу-мъртъв съм от недоспиване, което кара мозъкът ми да действа по странен начин, определящ всяко възможно място за сън като моментен център на вселената. На второ място ще сложим алкохола - подпийнал съм Днес... всъщност вече вчера се роди племенничката - Ина. Проспал съм го момента(въпреки неистовите опити да ме събуди - мъжът на сестра ми е отнесъл пет минути теглене на майни и обяснения как ако ме притесни само още веднъж, ще го обеся със собствените му тестиси). Не вървеше да му откажа и да пием. Щеше вече сериозно да реши че не му се радвам. Та пихме. Мен пък странно ми се избистри мозъка от 70 градусовата ракия увеличавайки скоростта на индуктивните и дедуктивните заключения "поне два пъти". За сметка на това се простих с няколко стотин хиляди вкусови рецептора - в момента ям "Марс" а имам усещането че дъвча аналгин.

Може да прибавим и една странна случка към тия два фактора по-горе. Вървя си весел, с лепнато на лицето изражение "И ся що (смяташ да)ме занимаваш с глупости? Разкарай се..." - прибирам се в ранният следобед към 8 часът - да си тегля един душ преди да почна да се занимавам с поредната глупост. Срещу мен върви някакво същество, което явно няма намерение да се отмести. Аз също нямах намерение да се отместя - значи ще се блъскаме. Един бърз поглед и доволно констатирам че превъзхождам съществото по маса и мога да го прегазя спокойно, дори и с официалните обувки с които бях. А тия обувки са ужасни - можеш да разпознаеш каква стотинка си настъпил.

Двайсетина метра до сблъсъка. Решавам да поогледам кого все пак ще прегазя - от куртоазия и чисто любопитство. Някакво момиченце, на 19-20 годинки. Остават петнайсетина метра. Невероятно красиво момиченце... жалко че ще го прегазим. Около десет метра преди точката на сблъсъка. Всъщност едно от най-красивите момичета което съм виждал. Е, ще бъде и едно от най-красивите които съм прегазвал, к`во... Около пет метра преди сблъсъка. Няк`ва грешка в системите дююд. Не дишаш, забаваяш ход, отпуснал си се като плюшена играчка. Сблъсък не се прави така.... даже си спомням какво си помислих в последният момент преди да спра на място - "Kernel panic: Unable to synchronize. Requesting system reboot."

Спрях. И тя спря. Всъщност се чудех дали не халюцинирам, но помислих че няма да е много удачно да протегна ръка и да я докосна, за да се убедя че съм наред. След няколко протежни секунди се сетих да си поема въздух. Шумно, дълбоко и задържайки го, оставяйки впечатлението че ще кажа нещо. Само дето точно в този момент говорният ми апарат беше решил да отиде в обедна почивка. Дотолкова, че даже това не можех да й споделя факта. Мозъкът ми се прегрупира в дясното полукъбло и се зае да генерира решение на възникналият проблем - седим и се пулим с някакво момиче.

Първото решение беше да се усмихна малко, да издишам и да поклатя глава отрицателно, с репликата "Розовият слон който ми гледа на кафе и ми каза за теб не спомена че ще си толкова красива...". Идеално. Действаме. Издишване. Перфектно. Поклащане на глава. Идеално. Реплика. Реплика... айде реплика... рикуест тайм аут. Няма реплика. Изумих се. Някъде по това време осъзнах че ми е горещо. Тоест, най-вероятно се изчервявам. Или посинявам, понеже не дишам нормално. И двата случея едва ли качествата ми на хамелеон щяха да трогнат някого и да прикрият липсата на аудио.

Така се и оказа. Дори да бях положил усилия да позеленея или да преливам в цветовете на дъгата от най-ярката й гама - май нямаше да помогне. Момичето се усмихна, вдигна рамене, точно като тя емотиконка: , заобиколи ме бавно. Естествено, аз се въртях като ветропоказател след нея...(тъпо, нали? ) Разменихме си местата. Тя се спря за момент, погледна ме пак. Разбира се, интелекта ми генерира решение и на тази ситуация - помахах й за довиждане. Лекичко, не съм мятал ръцете си като регулировчик. Поне това - не. Тогава тя каза "Чао". Тук вече съм сигурен за цветът си - червеното на светофара сигурно го е досрамяло и се е самообявило за светло оранжево. Усещането пък беше все едно два тира се сблъскват челно, а ти си посредата.

Толкова по фактите които тласнаха мислите ми в различна насока. Но да се върнем на самият текст от "Лиско и Червената Шапчица":

Двете челюсти - триони
а зъбите му - пирони,
с устна кухина голяма,
с гърло като цяла яма...
Търсим пън звероподобен,
за игра да е удобен,
да не хапе,
да не гони,
и реве,
с други думи:
Театрален вълк
да е!...
Смисълът в песента на Лиско е грандиозен! Нали? Ето какво търсят жените. Ето в какво сме се превърнали мъжете, за да отговорим на търсенето. Театрални вълци. А жените - театрални червени шапчици. И се движим по декор. Де факто до толкова сме се улисали в ролите си на вълци и червени шапчици, че когато се появи някаква ситуация в която не отреагираш като театрален вълк по сценарии, ами те движат инстинктите ти - блокираш. Дали разбирате какво искам да кажа - все там. Ако не ме разберете по тоя начин, значи колкото и да обеснявам ще е безсмислено.

Всъщност в моят случай нещо ми попречи да отреагирам като театрален вълк. А пък можех. И момичето щеше да е поредната червена шапчица. Такива - много. Интересно че ми се искаше тази да бъде различна. Тоест аз да не бъда вълк, тя да не бъде шапчица... Защо ми се е искало - алкохола не е достатъчен за да ми избистри мислите чак дотам. Пък и тогава не бях пил...

Я се замислете, вие театрален вълк ли сте? Или театрална червена шапчица? След като можем да сметнем квадртурата на кръг, защо изпадаме в подобно положение - да не можем да излезем от образа който играем и сами сме си създали според очакванията на другите?

ПП. [>] "Roxette - The Look" - поздрав за потенциалната не-червена шапчица която срещнах, отвори ми очите без да ми приказва и повече едва ли ще видя