тема по л-ра

[The_HappY_GiRl]

здравйте.много ще съм благодарна ако ми помогнете.трябва ми тема със заглавие "Личността на Паисий Хилендарски" в "История славянобългарска" спешно е.Мерси

[sladkish_14]

Еми прочети го и напиши !


Иначе бих ти помогнала , на теми никога несъм имала по малко от 6 , дори след като влезнах в ново училище с гадна даскалка!
Но днеска получих първата си 2ка при нея , а имах само 6 и 5
Много съм разтроена и разочарована от себе си и от нея ! Иначе бих пописала с удовослтвие ,,

[detelina101]

Личността на Паисий Хилендарски в „История Славянобългарска”
За родоначалника на Българското възраждане се знае много малко. Прахът на времето е заличил подробностите за неговия живот. Останалото е само делото му – малката, но неоценима по значение „историйца”, която изведе автора си на преден план сред фалангата безсмъртни личности на онази велика, стародавна епоха, която днес наричаме Българско възраждане.
Останали са също легендите и народните предания за него... Но истината за хилендарски монах се крие единствено сред редовете на историята му, където той съобщава няколко откъслечни факта от своя велик страдалчески живот. Така например от самото заглавие и от послеслова на неговото съчинение научаваме, че то е написано през 1762 г. - било в Хилендар, където Паисий бил монах, а неговият брат Лаврентий – игумен на манастира, и завършено в Зографския манастир. По това време неговият автор е бил на четиридесет години, родом от „Самоковска епархия”, откъдето дошъл в „Светите гори (Атонски)”.
Как е преминал животът на Паисий до влизането му в манастира, също не се знае много. Израсъл в заможно семейство, той вероятно е завършил месното килийно училище, където се научава на славянобългарското „четмо и писмо”. Защо будният младеж е отправил тъй рано своя взор към манаситрската килия? Редица изследователи на неговия живот и дело предполагат, че голяма роля за решението му е изиграл Рилския манастир. Отстоящ сравнително недалеч от родния му край, той няколко пъти е бил посещаван от семейството на бъдещия отец.Паисий вижда, че обителта е крупно народностно средище посещавано от хиляди българи, дошли от далечни краища да видят живата „слава болгарская” и у него се разпалват родолюбивите чувства. Че това е така научаваме и от „История славянобългарска”, в която отй обръща специално внимание на този манастир, който е „на велика полза всем болгаром”, и завещава на читателите си да се грижат за опазването му.
Преди да напише своята история, Паисий престоява дълги години затворен сред манастирските стени на Хилендар. Но строгия монашески канон не проломява волята и голямата му жажда за знания, както и мисълта му за неговия поробен народ. В този период у него узрява идеята за написването на една история на българския народ, с която да го извади от невежеството, в което тънел, и да му покаже неговото славно минало. Имайки досег с манастирската библиотека и архив, той навярно е намерил данни за славната история на българите в миналото, които са го подтикнали към осъществяването на заветното му дело. „По мало снедаше ме ревност и жалост по рода своего болгарского, защо не имеят историа заедно съвкупленна на православная деяния испервая временна рода нашего и святих и цари”, пише той за причините, които са го накарали да хване парчето перо в десницата си и да свидетелства в историята своя български народ.
Не по-малка роля за голямото му начинание изиграват оскърбителните слова и хули на сръбските и гръцките монаси, за които той пише с прискърбие, че са подигравали българите „защо не имеями своя история”. Защитавайки горещо народността си от оскърбители в тези манастирски диспути, Паисий с достойнство пише, че словесните му нападатели „не могут поставити на то никако свидетелство”. Явно болката за българската изостаналост, за печалната съдба на неговите поробени братя е измъчвала монаха и у него все повече е зреела мисълта да събере пръснатите в различни книги и ръкописи сведения за българския народ и да напише неговата история. В тези тежки години на размисъл Паисий разбира добре, че историята му трябва да отговаря не само по достоен начин на хулите, но и да покаже на българите тяхната славна история, да ги научи да я знаят и ценят.
Освен от тези патриотични мисли, Паисий започва работе през 1760г. В манастира Хилендар и въпреки огромните трудности, които трябва да преодолява от всякакво естество, я завършва за невроятно кратък срок от две години. Но той не се задоволява с откритите в Атон источници за българската история и отправя взор към други зени, където предполага, че ще намери още данни. Както ни съобщава сам той, „и у Немска земля повече за то намерение ходих”. В богатата библиотека на архиепископията в Карловци (Сремски Карловци, тогава австрийско владение) той открива много нови данни за книгата си и преди всичко руския превод на съчинението на дубровнишкия абат Мавро Орбини „Кнiга iсториография”.
Но Паисий не спира дотук. Неговото величие на голям родолюбец и народен будител се състои и в това, че той прозира необходимостта не само от написването не една история на своя изстрадал български народ, с която да отблъсне хулите и нападките, но и от великата повеля произведението му да стане необходимост за неговите поробени събратя. Икакто той сам отбелязва, историята му е адресирана до най-широките български народни маси: „орачи, копачи, овчари и прости занаятчии”. Родолюбивият хилендарец се обръща наставнически към тях: „Преписуйте историйцу сию и платете нека вам препишат кои умеют писати, и имейте ю да се не погуби.”
Пръв, за когото се знае, че е направил препис на знаменитата история и е докуменъирал срещата си с нейния автор, е младият котленски свещеник Стойко Владиславов (бъдещият епископ Софроний Врачански). Преписаният през 1765г. Екземпляр сега се съхранява в Църковния музей в София.
За огромното значение и въздействие на малката Паисиева книжка съдим не само от преписите на съвременниците му, но и от поколението на следващия ХІХ век. Така например сам Петко Р. Славейков пише, че тъкмо мислел да се покалугери през 1842г. когато му попаднала „История славянобългарска”. Разтърсен от подвига на нейния автор и силата на изложението й, Славейков отбелязва : „Досега аз мислех едностранчиво, само как да спася душата си, а след прочитането на тази история аз си зададох цел как да спася народа си, т.е. как да му вдъхна патриотизъм.„ И той тръгва с свой другар да я разпространява и чете сред хората на познатите нему търновски села.

[detelina101]

Личността на Паисий според "История Славянобългарская"

Категория: 10 клас Литература
Последна редакция: 23 Март 2009 г.
Добавен от: Nikola
Оценка: 6 (5 гласа)
Прочетена: 7081 път(и)
Паисий Хилендарски не претендира за авторово присъ¬ствие в книжовния небосклон на осемнадесетото столетие от създаването на България. За липсата на такова самочувствие говорят не само оскъдните лични данни, но и едвам за¬белязващите се между редовете на „История славянобългарска" елиптични фрази за родовия му корен. И това не е случайно. Изживял своя живот тихо, със съзнанието на „служител" на народа си, творецът никога не си позволява да „засенчи" ореола му. В това изследователите на живота на книжовника не откриват позиране или маниерничене, а истинска и неподправена скромност, подчинила всичко свое на общото. Тук е кодиран и обществения идеал, който затваря като в рамка жизнения път на твореца. Защото за Паисий имa само един дълг - дългът към народа му. Само на него авторът служи всеотдайно и безрезервно.

Човешки и патриотични неудовлетворен, Хилендарски отправя гневните си упреци към виновните за бедственото положение хора. С еднаква сила на сатиричното изобразява отцепилите се от родовата традиция българи, готови услужливо да заменят българската история и култура с фанариотеката и асимилаторска политика, която водят гръцките духовници по отношение на родния родния език, нравственост и морал. Това Паисий не може да възприема с цялото си родолюбиво сърце.

Завръщайки се и миналото, монахът търси корените на настоящето и бъдещето. Тук намира първообраза на националната ни идентичност, който трябва да роди новата единствена държава. Прозрял законите на времето просветителят извежда в аксиомен вид тезата, че истинският творец на историята е народът. В това с дълбокият демократизъм на онова ренесансово схващане, което не може да подмине и българските книжовници и общественици от първите години на Българското възраждане. Заявил твърдото си желание за променящ обществения живот фактор, Паисий отстоява позицията си на последователен хуманист, но и на човек, бичуващ родовата самозабрава и всроотстъпничество. Защото ако може да прости на простите орачи и копачи превития гръбнак пред вековния поробител, то не може да удържи своя гняв към учените сънародници, съзнателно подменили българската традиция за чужда, далечна. За автора това е предателство към рода, достойно за най-тежкото наказание. Изменилите на родовите ценности са изменилите на себе си и на историята. И хилендарецът отива докрай - заклеймява най-страшния порок, връщайки се... в миналото. Дали това не е последната надежда, която е таял за човешкото свестяване?! Дали така не е искал да направи последния опит за събуждане на обезверения българин? Дали това не е бил безнадеждният шанс, който въпреки всичко е бил готов още веднъж да даде на сънародниците си в тежкото време на робството?!... Може би, защото тръгвайки от историята, книжовникът е заложил своята непоколебима вяра в това, че народ с толкова славно минало, трябва да има също тол¬кова истинско настояще и бъдеще. Такъв е урокът на Паисий.

Творецът вярва и в още нещо - само народ, устоял на капризите на времето и човешките нрави, може събере всичките си сили и добродетели, за да отвоюва свободата си. Пророчеството на хилендарсия монах се сбъдва столетие след неговата смърт, когато този народ още помни знаковите думи: „О, неразумний и юроде...!", и слага край на най-тъмната част от националната си история - турското робство. Така болката и страданието от мракобесните дни се заменя с гордостта от могъществото и побелите на българските царе, от мащабността на българската култура и традиция.

Историографът рисува образи, обективно достоверни, съществували. Подреждайки хронологично царете на бълга¬рския престол, представяйки лаконично техните възход, по¬беди и поражения, авторът не само концентрира художестве¬ното пространство, но и възпитава родовата памет. В този смисъл „социологът- Паисий изследва и поставя обществе¬ните отношения в съвременната му България на друга основа. Вътрешното делене на различни обществени групи, е бе¬лег за социално, но и за родово разслоение. „Простите", обикновените българи помнят историята си. „учените" се обръщат срещу нея. Затова и целта на творбата е в посока към народното събуждане, към свестяване на обществото.

Народопсихологът Паисий рисува една общност, носеща характерологичните народностни черти: свободолюбие, безстрашие, гостоприемство, но и невежество, неверие, пиянство, родоотстъпничество. На този български „космос", творецът противопоставя чуждия. И макар гърците, сърбите, турците по-малко да присъстват в текста, те са онази база за сравнение, без която не могат да бъдат изтъквани добрите страни в българската история. Хилендарецът идеализира миналото на държавата ни - това е факт. Но целта му не е да избяга от настоящето, възпитавайки поколението в нещо дълбоки скрито, а да потърси забравилата се родова нишка в живота на всеки българин Защото възрожденецът твърдо смята, че това е начинът за самосъхранение и самоуважение. Разобличавайки чуждото присъствие Паисий заздравява връзките обществения живот и напомня цента на днешното съществуване на народа ни. Така позицията на автора се превръща в активна, действена, в зовяща към обединение и вяра в силите на сънародниците за отвоюване на собственото пространство и завръщане към корените.

В страшното време на робството, патриотът усеща и друго. На народа му е нужна идея, която да го изведе на „спаси телния остров". Но тя няма да бъде непознатата, чуждопоклоническата, а истинската, свързана с бавното и тежко формиране на българското самосъзнание. Заради това Хилендарски е благодарен на историята - изворът, от който черпи вдъхновение, за да вярва все по-силно в могъщата енергия и желание на народа сам да определя съдбата си.

И ако Паисиевото послание се сбъдва, то е, защото проз¬рението му почива на обективния ход на историята, но и на онзи оптимизъм, който и до днес пази някъде дълбоко в душата си българинът.

[The_HappY_GiRl]

мерси много