Наистина няма заглавие.
Ии ето го второто ми творение, което смятам че е малко по-добре от първото.


Под луната, обсипана с лъчи,
в този зловещ среднощен час,
с влажни, блещукащи очи,
за тебе с тъжна усмивка
пак си мисля аз.

Спомням си какво ли не,
намирам те в мрака безпощаден,
протягам за пореден път към теб ръце,
но ти ми бягаш, с мен си хладен.

Нима трябваше да е това
нашата иначе тъй хубава съдба ?
Нима не можехме да бъдем двама ?
Да, за мен любовта не е измама.

Как, защо, къде, някой е решил,
че чувствата ни трябва да изстинат ?
Защо, когато някой себе си е преоткрил,
трябва новото му аз отново да умира..

Искам да сме живи, но защо не сме ?
Любовта ми чака под звездите,
чака те, вика те да сме щастливи,
слънцето ще загася, за да видя пак очите ти красиви.

Сама в мрака, взирам се в луната,
може би завинаги.. или пък не ?
Това ще покаже само тя, съдбата,
ще чуя ли от теб отново заветното "Обичам те" ..