ВАЛЕРИ ПЕТРОВ – „ТАВАНСКИ СПОМЕН”
ЛЮБОВТА - СПОМЕН БЕЗ КРАЙ
Обичайно сме свикнали да говорим за любовта патетично, да я възпяваме и да изграждаме ореол около нея. Но за лю¬бовта може да се говори и без патос, до--ри елека ирония, без това да затъмнява романтичния й образ.
В „Тавански спомен” Валери Петров рисува пред нас един необичаен и доста приземен, почти битов облик на най-нежното чувство, което свързва сърца¬та на влюбените. Поводът за връщане¬то към отминалите чувства и прежи¬вявания е определено незначителен -балтонът с късите ръкави, след него „снимка развалена”, „два билета филмови” и „едно шишенце със одеколон”. С почти фи¬лософско прозрение лирическият говори¬тел заявява отначало: „Пантарей” и до¬бавя:
Миналите мигове вече не се връщат както се не връща речната вода.
Фината ирония е скрита зад привидно сериозния тон и тъжната констатация. Споменът все пак се оказва по-силен от очакваното и навлиза с „нещо тъжно ту¬ка във сърцето” и с властта на любовта„преминала”.
Драматичната любовна история е разказана накратко с лека снизходителна насмешка:
Саксофони свиреха, облаци хвърчеха
и тролея движеше се помежду
звездите,
и сънувах Всяка нощ твоите уста.
Всичко е толкова присъщо за влюбе¬ните - романтични и унесени. Израз на чувствата са писмата „с хиляди целувки върху всеки лист”, „снежни обяснения цели километри”. Тънката ирония се е наста¬нила в стиховете като пародия на ко¬ментар - обясненията са „цели километ¬ри”, а в края на любовните послания стои „послепис и после с послепослепис”. Драматичното обръщение: „помниш ли? ”, насочва към въображаемия разговор с любимата „в розовата дреха”. Драма¬тизмът на чувствата е изразен в ци¬тираните реплики, взети от спомена-писмо:
„Ще ли разбереш ти?
Не ме пускат вече. Много ми се иска,
но... ”
И отново ироничният коментар на лирическия говорител: „ Строфи и любов и кофи със сълзи. ” Във всичко обаче личи нежният трепет на сърцата, които се търсят и намират, с трогателното им възприятие за све¬та:
Помниш как във всичко мислехме се
първи, а пък все откривахме старата
Америка?
Възклицанията също се вписват в та¬зи романтична драма, отново с позна¬тия ироничен тон: „Колко много котета, колко много страх! ”.
Като проследява цялата история в де¬тайли, героят на поемата сякаш търси причините за несполуката в любовта. Сменя гледната точка, мястото на дейс¬твието, бремето, сезоните:
Дните се редуваха все едни и същи,
люшкаха се кожените дръжки във
трамваите, никнеха и вехнеха горските треви,
а пък ний се срещахме в слънце и
във дъжд и
сменяхме си дрехите, сменяхме си
стаите
и веднъж усетихме: нещо не върви!
Образно глоба, което става с чувствата,е изразено с метафората: „Като стар часовник, тихо и полека, / любовта в сърцата изхабена, спре.” Тъжната лирич¬на констатация съдържа в себе си като подтекст въпросите: Защо умира любовта? Коя е причината тя да се изха¬би, след като е била толкова пламенна; преодолявала е преградата на омраза¬та („твоите родители, мразещи ме искрено”), чертала е път към щастието („ Помниш ли как мечтите ни тихо се наме¬риха... ”)? След всички любовни трепети остава само празнотата в душите и отчуждението. Оттук нататък историята съдържа бавната агония на чувствата чийто огън вече е изтлял. На мястото на любовта се е настанила до¬садата. Светът вече не е същият, той се изпълва с безброй вещи и хора, които преди влюбените просто не са забелязвали, защото са търсели единствено присъствието на любимия. Дори празникът е „празен”, когато няма радост, защото сърцата вече са изстинали. Пъ¬тят е тягостен, той само следва „ули¬ците стари”, „пролетните сухи тротоа¬ри, извити без начало и без край”. Пътят вече не сближава двамата влюбени, той е само „ същите маршрути със същи спирки, в същи брой минути... ”. В този дълъг и тъжен път остават знаци само сградите, възкресени в спомена:
До днеска още тъщите аз помня: най-първо беше надписът огромния с погазващ пръст „ Бръснарница Багдад”; след туй гаража, малката градина и железаря, с ключ от ламарина, и киното, и въглищния склад.
Осезаема неприязън се прокрадва в нас¬троението на доскоро влюбеното мом¬че:
И аз си мислех: „ Вече сме към края.” И тъжно ми е, а защо не зная. Носът й бе по-тъничък преди. Туй копче скоро май че се изгуби. Оградите са пълни с думи груби и тази шапка лошо й седи.
Светът наоколо е погрознял, „огради¬те са пълни с думи мръсни”. В този образ на света се вписва и копчето, готово да се откъсне, и картината на „параходи в из¬пъстреното със рифове море”, негърските шлагери и „риба в синята вода”. Фантази¬рането е породено от скуката, която вече се е настанила между онези, които само се преструват на влюбени, но приближават „спирката сетна”.
„Таванският спомен” на лирическия ге¬рой е изпъстрен с картини и движение -„облачета плуваха”, „велосипедистите бя¬гаха по пистите”. В контраст на жизнерадостното настроение на хората наоколо, породено от пролетта, момче¬то и момичето усещат тъжното излъч¬ване на чувствата си и предчувстват края на любовта:
Само ний се чувствахме, сякаш беше есен. Бяхме си дотегнали, казано накратко - края беше близък и бе сто на сто. Хороскоп извадихме, но не беше бесел, ядохме бонбони, но не беше сладко, искахме да седнем - нямаше место.
Одеколонът с неговия дъх „тъжен и да¬лечен” също е част от спомена за любовта, угаснала, но явно позабравена:
Дъх от любовта ни, от мечтите мирис, на тавана носиш ти спомен оттогаз!
Като фон на възкресените спомени е мелодията на джаза, който звучи. Тъж¬ното настроение естествено се свърз¬ва с есента:
„Панта рей! - си казвам аз.
- Всичко веч протече, есента е тъжна и там долу свири като бормашина оня глупав джаз!"
Философският поглед като че ли де¬монстрира желанието на лирическия ге¬рой да приеме умъдрено това, което се случва с най-съкровените му чувства. Те всъщност напомнят за вече познат филм, в който всичко е ясно - и героите, и техните съдби. Такъв е филмът в квар¬талното кино: „И знаехме ний филма чак докрай. ” Мъчително протича времето в неуютната обстановка Настроение¬то в душата на момчето е потиснато и почти страдалческо:
И аз седях. И мъчех се да гледам, и скърцаше креслото на съседа, и аз се чувствах уморен и стар; и тъжно бе, и чувах как сред мрака един часовник във гръдта ми трака и се нуждае от часовникар.
Краят на филма явно подсеща младите хора, че е по-добре да признаят тъжния Край на своята уморена любов:
И ний вървяхме тъжни и посърнали,
че всички двойки бяха се прегърнали и само ние, само ние - не.
Тъжен е и градският пейзаж:
Врабчетата шумяха във градините, небето беше бледо над Комините и празен беше празничния ден.
Ироничният присмех превръща сери¬озното в игра на театър, без излишен трагизъм:
Когато ни дотегна вече всичко и хороскопа, пишещ за раздяла, - ах, вече ясно бе! - излезе прав, отидохме - заради шегичката - тя с нова рокля, аз със роза бяла при стария крайпътен фотограф. Въпреки играта на влюбени, истинската същност на нещата определя нас¬троението на героите в тази малка житейска драма:
И всичко стана жално моментално: и хората, и бледното предградие, и снимката, излязла тъй добре; и двамата се гледахме печално...
Един добър знак като надежда е закачката при разделянето на снимките: „във нейната остана мойто цвете, /а в моята - едната й ръка. ” Това дава повод за малко оптимизъм в тъжния миг на раздяла¬та, вече неизбежна и реална: „Туй са явни знаци, че ще се срещнем пак и не след много.”
Краят на поемата напомня за един от онези послеслови, с които са завършвали писмата на влюбените. В него има въздишки,6ълнение и желание за нови срещи. Звучи пак музика, а сладкото горчи. Лирическият герой явно осъзнава, че всъщ¬ност в спомена за любовта се е завърна ла самата тя, че няма край, че раздялата е била безсмислена и ненужна:
Ах, защо ни трябваше да се разделяме ? Аз тогаз си мислех, че ще те забравя, но сега си мисля, че съм бил глупак.
Финалът на поетичния диалог съдържа освен типичната за автора ирония и една възкръснала надежда за любовта, пречистена от спомена:
...и как мислиш, може да се срещнем пак?
„Тавански спомен” на Валери Петров е прекрасно смесване на сериозното и смешното, на делничното, обикновеното с празника на сърцето - любовта, преминала и отново възродена. Образи¬те и чувствата, които „изкристализират” (по думите на автора) в поемата, са останали незабравими, защото лю¬бовта е всъщност спомен без край в сърцата на влюбените млади хора.