Джулия - разказ 1 част

**BaBsYyY_SeXyYy** · 05-30-2009, 17:59

Нощта се спускаше над гората и я обгръщаше с черна, непрогледна тъмнина. Големи, черни бухали нарушаваха мъртвата, тягостна тишина със своите заглушени крясъци.
Изведнъж се чу тих детски плач. Малко, може би шест годишно момиченце клечеше в шумата около висок, дебел дъб. Лицето на момичето - бледо и измъчено - бе обляно в сълзи, дрехите му бяха изпокъсани и избелели... Най- забележителни бяха очите му- плувнали в сълзи, тя блестяха като два скъпоценни камъка, а в тях гореше силен, изпепеляващ огън...
Детето чу шум от чупене на клонче зад гърба си и се обърна назад. Някой го хвана за рамото и момичето извика силно. Ръка запуши устата му и заглуши уплашения вик.
- Не се плаши, момиче, няма да те нараня.
Човекът отпусна своята хватка. Детето, успокоено от думите на странния чичко, престана да крещи. Страхът отстъпи мястото си на детското любопитство. Момиченцето огледа мъжа. Той бе облечен в чудати дрехи, зелени като горската трева, а лицето му бе обрасло с гъста брада.
- Как се казваш, момиче?
- ... Джулия, господине.
- А защо си сама тук, в гората? Къде са родителите ти?
- Не зная, господине... Аз... аз не познавам родителите си...
След тези думи Джулия сведе поглед надолу, но за краткия миг, в който странникът погледна в очите й, той откри в душата й огромна, неизлечима рана... Това разгоря в него желание да прегърне и утеши детето, но той продължи да стои като закован на своето място.
- Къде живееш? Имаш ли баба, дядо или някой роднина?
- Не, господине, живея в сиропиталището... Но... избягах...
Непознатият изпита съжаление към малката си приятелка, защото знаеше на какво са подложени децата в сиропиталището. Сърцето му се сви, като си представи това мъниче заключено в тесния наказателен ковчег. В гората беше тъмно и мъжът не можеше да види дали по нежното телце на Джулия има следи от изтезания и насилие, но той предполагаше, че има такива.
- Къде ще отидеш- каза след кратко мълчание.
- Не зная, господине. Но няма да се върна там!!!
Очите на детето се насълзиха и то избърса с опакото на ръката си двете сълзички, които оставиха мокра следа върху кожата му.
- Разбира се, че няма да се върнеш. Но не можеш да останеш тук- в главата на чудатия човек се зароди една примамлива идея- Искаш ли да дойдеш с мен? Аз имам малка къщичка в гората, където живея сам. Искаш ли?
Джулия стоеше изненадана. Когато се измъкна от прозореца на сградата на сиропиталището и мина през дупката в мрежестата ограда, влизайки в гората, въобще не се замисли къде ще отиде, какво ще прави. Знаеше само, че няма да се върне там. Сега този странен чичко и предлагаше да отиде при него... Какво повече може да се желае?
- Сигурен ли сте, че го искате? Аз ще съм Ви много благодарна, ако го направите...
- О, моля те, говори ми на ти и ме наричай чичо Джон. На мен ще ми бъде много приятно да...
Джон не успя да довърши думите си, защото Джулия се хвърли в прегръдките му и нежните й, малки ръце се обвиха като обръч около кръста му. Изненадан, мъжът се освободи от прегръдката й:
- Добре, Джули. Сега, нека да тръгваме преди да е съмнало.
Джон хвана ръчичката й и заедно се скриха между дърветата. Човекът чувстваше, че е спасил едно малко обречено дете, и е вдъхнал нов живот на една мъртва душа, заслужаваща да живее...
Двамата - Джон и Джулия- потънаха в непрогледния мрак на тихата гора...

**Sham** · 05-31-2009, 01:11

Не го дочитам.
Епитетите ти придават една прекалена тромавост на изказа, която лесно ще откаже читателя, независимо гениалността на сюжета. Работи над това, след като не ти идва отвътре.