Разбирам, любовта ми ти досажда,

измъчва те и в полунощ докрай.

А тя довчера беше глад и жажда,

и порив към изгубения рай.



Тя бе далечна и недостижима,

и всичко туй, което днес не е.

Не помниш ли, че ти за да я имаш

си падала пред мен на колене…



ръцете ми си топлила с дъха си,

от локвите си пиела вода.

А аз съм те обикнал много късно…

И някак безнадеждно. За беда.



И ти по женски може би лукава

ми казваш, с глас доволно отегчен,

че моята любов те задушава…

А гледаш мен. Или поне през мен.



Защото тази обич ти е чужда,

по-мрачна и от хор за опело.

Но само тя и само тя при нужда

за теб сълза ще свие под крило…