Ами за мен точно тази статия дъха на песимизъм...

Именно хората преди мен ми дават оптимизъм, както и желание за промяна. Те са жертва на времето си, също както сме ние, но за тях е прекалено късно да се променят, и прекалено късно за да са оптимисти.

Аз виждам моите родители, които до 30тата си годишнина са живели в един различен свят, който се е сринал пред очите им. За тях кризата днес е нищо в сравнение с времето, когато са чакали по 8 часа на опашка за да купят мляко за мен и сестра ми, които сме били бебета, а мляко просто е нямало... И времето, в което всеки един бабаит с бухалка можеше да те пречука на улицата защото си го погледнал накриво...А вкъщи 2 часа имаш ток и 2 нямаш - и зиме, и лете. И времето когато като вземеш заплата, купуваш храна за цял месец, защото след една седмица с тези пари не можеш да купиш нищо- а по това време имаха вече 3 деца. И времето, в което и двамата бяха без работа заради приватизацията... И днес, когато всичките им надежди за промяна не струват вече нищо.

Аз лично съм склонна да простя песимизма на тези хора и да им се възхищавам, че все пак са оцелели, защото с целия оптимизъм на света аз не мисля, че бих могла.

Не знам какъв е проблема на автора със старото поколение, много лесно е да обвиняваш някого заради гледната му точка към света, но ако се замислиш през какво е живял човека преди теб, ще видиш откъде идва тази нагласа.

И не е вярно, че човекът не те харесва. МОже би не те познава добре, но определено вярва в теб. И ако в него е останал грам надежда, той ще ти я даде веднага.