Къде отиде ти? Защо така избяга?
Премина през гората сам.
Самотна, цяла вечер плаках и те чаках,
сгушена без своята любов и блян.

Не ме обичаш? Иска ми се да не вярвам.
Нима наистина е сито паметта?
Ти вярваш ли, че някога ще те забравя?
Че някога без теб ще имам аз душа?

Гласът ти често чувах и потрепвах
със нотката на ярост, кадифен!
И винаги пред него се предавах и омеквах,
готова да запазя спомена във мен!

Ръцете си придържах до гърдите,
прикривайки след тебе страшна празнота.
Не исках никой да разбира и да пита,
макар че всяка нощ на сън крещях!

Лицето си пред огледало не познавах.
По-бледо бе от твоето дори.
В сърцето си голяма рана пазех,
но вътре още беше ти.

За мене винаги ще съществуваш,
макар че ти обратното ми обеща,
в онази нощ, когато се сбогува.
Нощта, в която нямаше луна!

Посветено на New Moon by Stephenie Meyer

Дано да ви хареса