Нов разказ. (:

[stefity]

Ето и 11-та глава, която стана по-кратичка, но все пак е интересна. Със 12-та ще се позабавя, защото ще става доста дълга.

11.
Вече беше сутрин и всички се бяха събрали пред двореца. Времето беше горещо и Ани бе вързала с бяла панделка своята рижава коса, но няколко кичурчета игриво се спускаха пред лицето й, покрито с много лунички. Решиха, че нямат време за закуска и е по-добре да тръгнат рано, за да имат повече време да се придвижват. Лисицата и Алмас бяха застанали до краля и се сбогуваха, а Грина, жената-гущер отведе Ани до една малка, открита поляна, където ги чакаше нещо, което луничавото дете не предполагаше, че ще види точно тук.
- Мисля, че ще ти е нужен помощник в битката. - каза Грина, а ръката й сочеше към огромен, бял вълк, който на десният си крак имаше някакво черно петно... петно, наподобяващо сърце.
- Това е Блакхарт. Но вие вече се познавате. - продължи Грина, гледайки момичето до нея.
Ани не можеше да повярва на очите си. Дали това наистина беше кучето, което тя получи на рожденния си ден? И ако е то... то това означава ли, че някъде тук са и родителите й? Объркани мисли минаваха през главата й и тя не забеляза, че вълкът вече бе пред нея и я гледаше по същият този начин, по който я гледаше и малкото бяло кученце на рожденния й ден.
- Блакхарт! - прошепна детето и силно прегърна огромното животно, като осъзна, че то е единственото нещо, което й напомня толкова много за родителите й.
Животното я гледаше.
- А когато бях малко кученце не искаше и да ме погледнеш... - проговори шеговито Блакхарт.
- Хайде! Другите са вече готови за път и ви очакват. - каза Грина, като подкани Ани и белият вълк да тръгват.
Когато вече всички се бяха събрали, кралят им пожела успех за последен път и те потеглиха заедно към гората и към Зеленооката, а какво ги чакаше там, никой не можеше да предположи.

[Optimistichno]

Още по-интересно ми става... Браво, успяваш да ме изненадаш!

[stefity]

12.
Зеленооката се намираше в огромна зала, изработена изцяло от дърво. Седяща на прецизно изработен, дървен трон, тя държеше в ръцете си книга. Но не каква да е книга, а книгата, която беше довела Ани в магическата гора. Грубите й нокти с бавни движения се плъзгаха по твърдата корица на която беше изобразено голямото дърво с простиращи се на всички посоки клони.
- Това малко дете няма да ме победи... не и докато книгата е в мои ръце.
Пръстите й лукаво започнаха да прелистват пожълтелите и вече остарели страници, а на лицето й се появи грозна и злокобна усмивка, която не предвещаваше нищо добро. След миг, със затаен дъх тя се спря на някакво заклинание и бавно се изправи.
Дългата й зелена роба се влачеше след нея и оставяше влажна пътека зад себе си. Нямаше никой около нея, а дори и да имаше то той нямаше да издържи дълго на миризмата, която витаеше навсякъде. Сякаш като мъгла, Зеленооката с безшумни стъпки се отправи към малка и сякаш изолирана от огромната зала стаичка, в която единственото съдържание беше една малка, покрита с прашен плат клетка. В стаята нямаше прозорци и поради тази причина Зеленооката беше запалила факла, с чиито пламък помещението добиваше лека светлина със странни оттенъци. Тягостната и мъчителна тишина би докарала всеки до лудост, но горската вещица не изглеждаше ни най-малко притеснена от това.
Откривайки клетката, пред нея се разкри дребно, свито на кълбо, сиво на цвят същество. Външният му вид беше повече от ужасяващ и отблъскващ. Въпросното сиво същество, бе с набръчкана кожа, покрита с множество малки косъмчета приличащи на мъх. Въпреки, че тялото му наподобяваше размерите и вида на бебе, то нямаше нищо общо с човека. Имаше дори и ходила, но на гърба му се различаваха и чифт ципести крила, които се бяха обвили около крехкото тяло на съществото. В този момент едва ли някой би понесъл гледката на това уродливо изчадие над което се бе надвесила Зеленооката. За миг, докато го наблюдаваше тя изглеждаше по начина, по който една майка приспива детето си вечер. Но изведнъж вещицата отмести погледа си към книгата и отново започна да прелиства страниците, сякаш до нея нямаше нищо. Поставила факлата до клетката и обхванала книгата с две ръце тя започна да произнася думи, които не бяха свързани с човешката реч по никакъв начин. Членоразделни думи и срички се изричаха от уста, намираща се на прогнилото лице на Зеленооката, а тонът й с всяка изречена дума се усилваше и огласяше цялото място докато в един миг тя не замлъкна, а с мълчанието й се роди нещо ново, нещо, което тя щеше да използва за зли цели и по всякакъв начин, нещо, което бе създадено от зло и ще служи на зло, нещо, за което единствена цел бе да унищожи врага, а именно – Ани и нейните другари.
Взимайки факлата в ръце, Зеленооката внимателно освети клетката и съществото намиращо се в нея. Изглежда, че нямаше някакви признаци на живот, но след малко по-внимателно вглеждане тя забеляза, че съществото помръдва леко едното си крило. След още няколко минути, то вече се беше изправило в клетката и наблюдаваше вещицата с поглед, който излъчваше някакъв вид благодарност, но и недоверчивост.
Зеленооката остави книгата на трона в голямата зала и се върна при сивото същество. Протягайки кокалестата си ръка, тя внимателно отвори клетката, а от там с изключителна бързина изкочи крилатата твар и след не дълго лутане в тъмната стая, съществото се отправи към залата и към единственият голям прозорец, откриващ изгледа над гората.
- Лети! Лети мой мил поданико... и намери това малко човече, което се опитва да осуети постигнатото от мен през тези години. – провикна се Зеленооката и сякаш гласът и проглуши цялата гора.
Имайки за цел да шпионира, сивото същество се отправи към облаците за да намери Ани и тези, които я придружаваха. И малко по-малко отдалечавайки се от дървената крепост на Зеленооката то приближаваше нищо неподозиращите ни в този миг герои.

[Optimistichno]

Чудесно си се справила и с тази част! Много ме радваш!

[stefity]

Мерси много!

[Optimistichno]

Мерси много!

Няма защо!

Хей, не четете ли разказчето stefity се е постарала много!

[stefity]

Optimistichno аз даже в момента само заради теб го пускам още тук. Ако и ти спреш да го четеш вече няма да го пускам

[BaBsYyY_SeXyYy]

Хей, и аз чета Недей да спираш, моля те!

[Optimistichno]

stefity, разказът ти е много хубав и заслужава по-голяма аудитория. Един автор има стимул да пише, ако знае, че творбите му са четени, оценени и харесвани. Предлагам ти до го публикуваш в Откровения. Там много повече хора ще оценят труда ти!

[stefity]

Ето и очакваната от някои 13-та глава!
Приятно четене!

13.
Студът, обгръщат тялото му го вдървяваше. Усещаше как кръвта в крайниците му започваше да се движи все по-бавно, а треперещите му длани добиваха виолетово-синкав цвят. Дори за миг да забравяше острата болка, която обхващаше тялото му, тъмнината в която се намираше го подтискаше и болката се завръщаше сякаш по-силна от преди. Нищо не беше в състояние да го помръдне дори и милиметър. Само все още топло облаче бяла мъгла излизаше от устата му през няколко секунди, сподавено от мъчителни стонове, предвещаващи идващата смърт. Но не, сякаш температурата бе изчислена идеално точно, за да не успее да го убие...
Метален звук идващ от съседен коридор за момент секна дишането му и той с всички сили, които никак не бяха много, се напрегна и изостри сетивата си. Завъртането на ключа в заскрежената брава го накара да настръхне, а студът сякаш вече се бе впил дори и в пулсиращото му сърце, когато топъл лъч светлина обля посърналото му лице. Но топлината този път не увещаваше нищо добро.
Вдигнал немощно глава, той можеше да различи единствено играещият пламък на огъня и неясен, мъглив силует.
- Легнал в краката ми вече не си толкова силен, нали, царю? Цар... тази титла вече няма да ти е нужна. Не и когато си мъртъв. – Изричайки тези думи, Зеленооката се надвеси над треперещото му тяло държейки кинжал, с метално острие по-студено дори от леда, който беше сковал вече едва помръдващото се тяло на царя. Пронизвайки със злоба пулсиращото му сърце, тя се вглеждаше в очите му, сякаш искаща да разбере нещо, което се криеше дълбоко в ума му…
- Не! – подскочи Ани, като с викът си събуди всички спящи същества около нея.
Лека суматоха и смут се появиха сред групата, и лисицата бързо дотича до Ани и до Блакхарт, който я бе обгърнал загрижено с голямото си крило и я успокояваше.
Нашите герои се бяха настанили на малка поляна, заобиколена от шумяща река и тук таме дървета, като в последствие решиха, че ще бъде отлична за направата на лагер и нощувка.
Детето бе цялото обляно в пот, треперейки, то се взираше в пукащите сухи съчки, които необезпокоявано горяха в огнището пред нея. Пристигайки, лисицата мигновенно се обви около детето и грижовно започна да го ближе по поруменелите и горещи бузи. Реакция от страна на Ани нямаше. Ноща беше хладна и всички се грижеха за огъня и за това той да не изгасне. Грина помагаше на една фея с пренасянето на дърва, а Алмас се беше заел да обходи площите наоколо заедно с Блакхарт за да провери дали няма някой от неприятелите им наоколо. А край огъня останаха Ани и лисицата.
- Всичко беше просто един кошмар, принцесо. Вече си в безопастност. – успокояваше я лисицата.
След кратко мълчание и Ани проговори.
- Но баща ти не е в безопасност... Тя го е хванала – Ани погледна лисицата, а после сведе поглед отново към огъня. – И още по-лошо. Мисля, че баща ти е в огромна беда, и докато ние тук спим спокойно, тя... тя... – Заплака Ани, като не успя да довърши изречението си. Детският плач се разнасяше из гората сякаш с вятъра и озвучаваше всяко малко кътче в нея. Закрило лицето си с малкитте си ръце, детето не спираше да ридае, а лисицата, незнаейки какво да каже или направи бавно се отдалечи от Ани и се запъти към мястото, където Грина беше се подпряла на един дънер и се взираше в някакво насекомо.
- Време е. Баща ми ме предупреди, че това ще се случи.
Грина я погледна и сякаш знаеше какво следваше, но нямаше желание това да се случи. Те се върнаха при Ани, която продължаваше своят плач, но значително по-тихо и сподавено. Хлипайки от време на време тя се изправи и изтупа накъсалата се по края, изцапана рокличка и отправи поглед към лисицата.
- Беше писано той да умре принцесо. Но от нас зависи дали ще е мъртъв завинаги... Всичко беше част от плана ни, който ако бяхме споделили с теб ти щеше да се съпротивляваш и нямаше да дойдеш с нас. А без теб всички ще загинем. Баща ми не е мъртъв, и трябва да продължим пътя си, защото ако не го сторим, то тогава за него, теб и всички тук ще последва една съдба и тя е смърт.
Ани не пророни и дума. Единственото, което тя направи бе да прегърне рижавото животно, което стоеше пред нея, докато слънцето около тях бавно се показваше и денят се проясняваше.
- Помооощ! Всички! Елате! – чу се викът на Алмас, който беше на около стотина метра от тях заедно с Блакхарт.
Побягнали, всички се упътиха към мястото от което се чу гласът, а Ани и лисицата вървейки заедно една до друга изглеждаха по-силни и подготвени от всякога за всичко, което им предстоеше.

[Optimistichno]

О, наистина беше очаквана! И чакането си заслужаваше! Отново много интересна!

[stefity]

Мерси!
Но тази глава беше последната, която пускам тук във форума.
Благодаря наистина на всички за отделеното време и за мненията и всичко останало!
И най-вече благодаря на Оптимистично, задето следеше и до сега всичко написано от мен.