Нещо няма много мнения ама аз ще пусна и другото, което съм написала до сега. Та на който му се чете приятно четене. (:

2.
Честит Рожден Ден! Това беше написано върху голяма шоколадова торта над която с изплезен език се беше надвесила Ани. Тя беше заобиколена от майка си, баща си и много нейни роднини и приятели.. Имаше много хора. А и така трябваше да бъде. Бяха запланували голямо празненство.
- Пожелай си нещо мила. - Каза с весел глас майка й.
- Но внимавай какво си пожелаваш, защото ще се сбъдне. - Допълни баща й с поучителен тон. С весел пламък горяха девет свещички, девет години бяха изминали от нейният живот, но точно днес, тя щеше да открие нещо, което щеше да промени всичко. Едно духване... едно желание... Със здраво стиснати очи тя се наведе над тортата и изгаси вълшебният пламък на огъня. Изправи се, като широка усмивка беше застанала на лицето й и не слизаше от там, а само секунда след това цялата къща се изпълни с весела глъчка. Всички изракопляскаха и започнаха да викат радостно. След което наобиколиха тортата и лакомо започнаха да режат от нея. Ани мълчеливо се отдръпна и излезе на верандата отвън. Листата прехвърчаха около нея сякаш носеха някакво послание, а вятърът подухваше старите дървета, които се сбогуваха с листата си като всяка година... Погледът й се отправи навътре в тъмната гора която заобикаляше бялата им къща. Всеки ден тя я наблюдаваше, изучаваше я... Но точно сега, тя изглеждаше различно. Тревата, клоните на дърветата, странният полъх, който се носеше от нея... всичко й изглеждаше по-приказно от преди...
- Защо си тук скъпа? Нима тортата не ти харесва? - Попита я майка й, като прокарваше пръсти през меката й коса.
- Не. Всичко е идеално... Но, просто за миг, ми се стори, че дърветата искат да ми кажат нещо, нещо, което трябва да знам... - Каза тя, като продължаваше да се взира в далечината между големите дънери.
- Прекаляваш с приказните истории Ани. - Каза майка й като не спираше да я гали. А сега влез, защото всички очакваме теб. Време е да отвориш подаръците си. И двете се скриха в пълната с хора къща, като оставиха зад гърба си тайнствената и голяма гора.
Вътре я посрещнаха с радостни усмивки и поздравления. Тя се настани пред купчината с подаръци и всеки я подканваше да отвори неговия подарък като след това внимателно следеше изражението на лицето й докато тя разкъсваше красивата и цветна опаковачна хартия. Имаше какви ли не подаръци. От красиви и големи кукли, до сервизи за чай и ръчно изплетени дрехи. Всичко това я радваше, но в тези подаръци тя не откриваше това, което я вълнува, това, което я правеше наистина щастлива - Книгата. Купът от опаковани подаръци свършваше, а тя така и не намираше този така желан и чакан дар. Ето. Дойде и ред на последния подарък. Подаръкът от мама и татко. За нейно голямо очудване, те внесоха в стаята малко, бяло, рошаво, поклащащо се тромаво на двете страни кученце. За миг Ани остана на мястото си. А кученцето малко по-малко се приближаваше към нея.
- Куче..? - каза тя с тих тон. Но аз никога не съм искала куче.
- Знаем. Но с баща ти решихме, че ще е добре да ти дадем нещо, което ще те накара да излизаш по-често на вън и да играеш, вместо да стоиш постоянно в стаята си и да четеш измислени истории.
- Но... Аз обичам да чета. Обичам да си представям магическите феи и приказни принцеси... Да си мисля за вълшебствата и красотата на света в книгите.
- Стига Ани. Не се цупи. Хиляди деца си мечтаят да имат животинче. А и ще е хубаво, да има нещо, за което да се грижиш.
- Аз имам за кого да се грижа. И това е Фокси. Нямам нужда от нищо друго. За миг настъпи мълчание в стаята. Всички бяха насочили погледите си или към Ани, или към родителите й в очакване на следващата реплика.
- Казва се Блакхарт. - Наруши мълчанието баща й. Кръстихме го така, защото от дясната си страна на крака има малко черно петънце, приличащо на сърчице. Хайде. Вземи го в ръце. - продължиха с усмивка родителите й. Малкото дете продължаваше да стои неподвижно, докато кученцето седна пред нея и с изкривена на една страна глава, започна да я гледа с кафевите си влажни очи. Червенокосото момиченце се изправи до огромният куп с подаръци, грабна плюшената си лисица и се затича с тежки стъпки нагоре по стъпалата към стята си след което се чу гръмко тръшкане на врата. Долу в стаята хората започнаха да се чувстват неловко, не знаеха какво да правят или кажат и един по един започнаха да си тръгват. В един момент, в стаята останаха само многото разхвърляни подаръци, разполовената торта и малкото, бяло кученце, което се беше свило на кълбо в средата на стаята и спеше, сякаш нищо не се беше случило.

3.
Още с влизането си в стаята, Ани забеляза на леглото си оставен пакет, който беше обвит с ярко червена хартия. Тя седна, като остави Фокси до нея, а пакета постави в скута си. Погали с пръсти лъскавата хартия и за няколко минути гледаше ту пакета, ту играчката до себе си. Нямаше картичка, нито бележка... Който и да го беше оставил, явно е бил в къщата... или пък може би не. Имаше само един начин тя да разбере.
- Какво ще кажеш Фокси? Да видим ли какво се крие тук? - попита тя, сякаш до нея стоеше живо същество. - Не се страхувам глупаче. Знаеш, че винаги съм готова за нови приключения. - Каза луничавото момиче с лека усмивка, а малките й ръце започнаха да търсят място, от което да отворят този така тайнствен подарък. Хартията се разгъна, а пред нея се откри това, което озарява винаги лицето на всяко дете. В ръцете си тя държеше книга. С дебели, твърди корици... корици, на които беше изобразено дърво, чиито клони се простираха и изписваха следното - "Безкрайната Гора". На вид, в заглавието нямаше нищо странно, повечето й приказни книги започваха с такова заглавие... Но тя не знаеше, че тази книга е различна, тя не знаеше, че щом веднъж отвори и разгърне нейните страници, ще попадне в свят, в който винаги е мечтала да бъде. Но и свят, в който не само щастието и радостта царуват...

Има и още, но за сега толкова.