Еййй много се радвам, че ви харесва! Благодаря! (: Ето ви и още малко за четене, че да не загубите интерес а довечера ако съм тук ще пусна още.


4.
Тъмната гора, която обграждаше къщата на малкото луничаво момиченце сякаш беше погрозняла... Клоните на старите дъбове бяха оголени, студът пронизваше безмилостно и малкото останали зелени стръкчета трева, земята беше твърда- студът я бе сковал, все още нямаше снежна покривка и всичко изглеждаше още по-мрачно и тягостно...
Бяха изминали 2 месеца от онази щастлива утрин, в която малката Ани ставаше на 9 години. Майка й стоеше на верандата, бавно поклащаща се на люлеещ стол с чаша горещ чай в ръка. Тъмни сенки бяха се появили под очите й като ги правеха да изглеждат още по-дълбоки и хлътнали, скулите й бяха ясно очертани, лицето й - видимо остаряло, беше бледо, което караше тъмно-сините й очи да изпъкват още повече. В тези, тъмно-сини очи се виждаше болка, но не каква да е болка, виждаше се болката от загубата на нещо ценно... а кое е най-ценното за една майка..?
На рамото й се появи ръка. Беше бащата на Ани - Борис.
- Изминаха 2 месеца... 2 месеца от изчезването на малкото ни момиченце... И ние не можем да направим нищо... - проговори с едва доловим глас Виктория - майката на Ани.
Да. Бяха изминали 2 месеца от изненадващото изчезване на момичето. Всичко стана на рожденният й ден. Същата вечер родителите й бяха влезли в стаята й, но следи от Ани нямаше, единствената следа беше червена, гланцирана опаковъчна хартия, която беше захвърлена на леглото... а върху нея и върху цялото легло беше посипан ситен прах, сякаш като златен. Борис и Виктория веднага се бяха свързали с полицията, проведе се разследване, разпитваха се гостите, проверяваше се гората поне десетина пъти... но следи от момичето така и не се откриха. В един момент полицаите се отказаха и родителите просто трябваше да се примирят с това, че дъщеря им скита някъде сам самичка, или дори по-лошо - лежи мъртва нейде в гората или на някое друго дори по-ужасяващо място.
Какво се беше случило с тяхната дъщеря те можеха само да гадаят. А може би тя беше добре... разкъсвани от тези мисли родителите й с всеки изминал ден ставаха все по-зле и по-зле. Виктория прекарваше голямата си част от ежедневието на верандата, с надеждата, че дъщеря й ще се завърне и тя ще може да види отново тази нейна така красива усмивка, да я погали по нейната така мека коса и да я целуне по пълното с лунички детско лице. А от друга страна Борис беше спрял да ходи на работа във фабриката и от там го бяха съкратили. Скръбтта беше обзела и двамата и те малко по-малко рухваха. Слънцето започваше да се скрива зад големите дървета и хладината започна да се усеща още повече. Виктория потрепера за миг и Борис я подкани да влезе. Въпреки нежеланието си, тя го последва и след като той я прегърна, те влязоха в топля си дом след поредният мъчителен ден на очакване и надежди.