Ето и очакваната от някои 13-та глава!
Приятно четене!

13.
Студът, обгръщат тялото му го вдървяваше. Усещаше как кръвта в крайниците му започваше да се движи все по-бавно, а треперещите му длани добиваха виолетово-синкав цвят. Дори за миг да забравяше острата болка, която обхващаше тялото му, тъмнината в която се намираше го подтискаше и болката се завръщаше сякаш по-силна от преди. Нищо не беше в състояние да го помръдне дори и милиметър. Само все още топло облаче бяла мъгла излизаше от устата му през няколко секунди, сподавено от мъчителни стонове, предвещаващи идващата смърт. Но не, сякаш температурата бе изчислена идеално точно, за да не успее да го убие...
Метален звук идващ от съседен коридор за момент секна дишането му и той с всички сили, които никак не бяха много, се напрегна и изостри сетивата си. Завъртането на ключа в заскрежената брава го накара да настръхне, а студът сякаш вече се бе впил дори и в пулсиращото му сърце, когато топъл лъч светлина обля посърналото му лице. Но топлината този път не увещаваше нищо добро.
Вдигнал немощно глава, той можеше да различи единствено играещият пламък на огъня и неясен, мъглив силует.
- Легнал в краката ми вече не си толкова силен, нали, царю? Цар... тази титла вече няма да ти е нужна. Не и когато си мъртъв. – Изричайки тези думи, Зеленооката се надвеси над треперещото му тяло държейки кинжал, с метално острие по-студено дори от леда, който беше сковал вече едва помръдващото се тяло на царя. Пронизвайки със злоба пулсиращото му сърце, тя се вглеждаше в очите му, сякаш искаща да разбере нещо, което се криеше дълбоко в ума му…
- Не! – подскочи Ани, като с викът си събуди всички спящи същества около нея.
Лека суматоха и смут се появиха сред групата, и лисицата бързо дотича до Ани и до Блакхарт, който я бе обгърнал загрижено с голямото си крило и я успокояваше.
Нашите герои се бяха настанили на малка поляна, заобиколена от шумяща река и тук таме дървета, като в последствие решиха, че ще бъде отлична за направата на лагер и нощувка.
Детето бе цялото обляно в пот, треперейки, то се взираше в пукащите сухи съчки, които необезпокоявано горяха в огнището пред нея. Пристигайки, лисицата мигновенно се обви около детето и грижовно започна да го ближе по поруменелите и горещи бузи. Реакция от страна на Ани нямаше. Ноща беше хладна и всички се грижеха за огъня и за това той да не изгасне. Грина помагаше на една фея с пренасянето на дърва, а Алмас се беше заел да обходи площите наоколо заедно с Блакхарт за да провери дали няма някой от неприятелите им наоколо. А край огъня останаха Ани и лисицата.
- Всичко беше просто един кошмар, принцесо. Вече си в безопастност. – успокояваше я лисицата.
След кратко мълчание и Ани проговори.
- Но баща ти не е в безопасност... Тя го е хванала – Ани погледна лисицата, а после сведе поглед отново към огъня. – И още по-лошо. Мисля, че баща ти е в огромна беда, и докато ние тук спим спокойно, тя... тя... – Заплака Ани, като не успя да довърши изречението си. Детският плач се разнасяше из гората сякаш с вятъра и озвучаваше всяко малко кътче в нея. Закрило лицето си с малкитте си ръце, детето не спираше да ридае, а лисицата, незнаейки какво да каже или направи бавно се отдалечи от Ани и се запъти към мястото, където Грина беше се подпряла на един дънер и се взираше в някакво насекомо.
- Време е. Баща ми ме предупреди, че това ще се случи.
Грина я погледна и сякаш знаеше какво следваше, но нямаше желание това да се случи. Те се върнаха при Ани, която продължаваше своят плач, но значително по-тихо и сподавено. Хлипайки от време на време тя се изправи и изтупа накъсалата се по края, изцапана рокличка и отправи поглед към лисицата.
- Беше писано той да умре принцесо. Но от нас зависи дали ще е мъртъв завинаги... Всичко беше част от плана ни, който ако бяхме споделили с теб ти щеше да се съпротивляваш и нямаше да дойдеш с нас. А без теб всички ще загинем. Баща ми не е мъртъв, и трябва да продължим пътя си, защото ако не го сторим, то тогава за него, теб и всички тук ще последва една съдба и тя е смърт.
Ани не пророни и дума. Единственото, което тя направи бе да прегърне рижавото животно, което стоеше пред нея, докато слънцето около тях бавно се показваше и денят се проясняваше.
- Помооощ! Всички! Елате! – чу се викът на Алмас, който беше на около стотина метра от тях заедно с Блакхарт.
Побягнали, всички се упътиха към мястото от което се чу гласът, а Ани и лисицата вървейки заедно една до друга изглеждаха по-силни и подготвени от всякога за всичко, което им предстоеше.