Не знам от къде да започна, но имам нужда от съвет. Извинявам се предварително, но мислите ми са много хаотични. Дано ме разберете.
Аз съм на 17, а приятелят ми е на 20. Заедно сме вече половин година.
Напоследък не върви. Не, изобщо. Сигурна съм, че той ме обича повече от всичко... но аз него... Не. От доста време го мисля и не исках да си го призная.
Просто, когато го видя не изтръпвам, нямам желание за нищо.. а знаете как, когато сме влюбени, това е достатъчно за да се събудим с усмивка. Аз не го правя... това се случи за последно преди 2 години. Сега не е така. Празно ми е... тъжно ми е. Искам толкова много да го заобичам, обаче с всеки изминал ден се убеждавам, че той не е за мен, пък и това което вижда в мен го няма. Всеки един път, в който ми каже, че ме обича това ме стряска, защото не отвръщам със същото. Когато ми звъни вместо да се зарадвам... става обратното. И фактът, че понякога прекалява с тази обич ме отдалечава още от началото, но си мислех, че е някакво временно...
Напоследък се караме... постоянно. Дори наскоро бяхме на път да се разделим. Тогава бях толкова ядосана, че не исках да го виждам. И точно тогава ми светна, че ако го обичах нямаше да съм ядосана, а щях да искам да оправя нещата. Нямаше го онова гадно чувство, че ще го загубя. Напротив, беше ми празно.
Знам какво ще ме посъветвате. Да се разделя с него.... къса ми се сърцето при тази мисъл, защото не искам да го нараня, защото много добре знам какво е. Но не знам... не знам какво да направя... наистина. Когато се случи на някой друг е лесно да му дам съвет, но сега въпреки че знам какво трябва да направя.... е толкова трудно.