Скица

Ще нарисувам скица
тя е черно-бяла
с мастило от синьо.

Казвам й тролей.
И отгоре свети число
позлатено от лъчи.
Девет.
Девет в черно блести.

Там всъщност
тъй ще кажеш ти,
няма нищо интересно.
Просто един младеж
с тъга в помръкнали очи.

Скицата започвам, и
размазани,
мастилени
думите хвърчат:
горчивина в зелено
и ярост в червено.
Под Деветката летят.

А има ли значение?

Кой каза това
да го мигом удуша?
Аз не искам
ни причини, пък
камо ли следствия.
Не искам изсумтяване;
нито жадувам за гък –
чакам само последствия.

Защото в скицата
пробужда се емоция.
И всред черно злато
хващам я като пеперуда:
прах по прах
паметник вечен става.
А скиците, приятел мой,
те вечно ще стоят –
не знаят те низини
нито пък хорска слава.