Значи...Щом пиша тук...наистина положението ми е трагично. Не искам съвети. Просто да си излея душата, защото...ами защото в дневника ми няма почти място вече.
Такам...
Преди месец и нещо си вървях и си мислех, че мъжете са едни такива боклуци, дето никъде ги няма. Мислех си, че никога няма да се омъжа и да си намеря въобще гадже. И точно в този ден си седях в компанията на едни много надрусани глупаци. Не че си седях...те ми се натресоха и започнаха да се гаврят с мен. Тогава се появи едно момче, което виждах за първи път, то изглеждаше и говореше по много по-различен начин от останалите. Не че ме заслепи с красотата си, а просто нещо в него много ми хареса. Изглеждаше много мил и направо се чудех как може да е в компания на тия. Както и да е. След като си заминах, си помислих, че всичко ще отшуми, както винаги, но мина седмица, две, продължавах да мисля за него. Отвреме навреме го мярках и си лафихме. Личеше си, че не е баш безразличен към мен...
Веднъж си седях и си мислех, че съм голяма глупачка. Да отхвърлям всички момчета и веднъж и аз да си харесам някого, а то...тогава нещо нежно се прокара по гърба ми и отмина. Беше той. Усмихна ми се и си замина. Цялата му компанийка се подхилваше. Кой знае каква физиономия съм била направила. Не се усетих, но когато го видях как свива зад завоя и изчезва. Плача. Ама много здраво. А аз по принцип не плаче. Само ако умре някой. Разбрах чак когато няколко момичета ме бяха наобиколили и ме гледаха разтревожени. Бях се свила на топка и гледах съкрушена. Така ме заболя. Боли ме и досега. Много ме боли. Боли ме, че не е при мен,а не мога да набера смелост и да му кажа каквото и да е. Понякога го мяркам и след това отново изпадам в депресия. Всяка вечер се моля на сутринта да не го помня, но първата ми мисъл е Той. По принцип не се привързвам към никого. Изключително нечувствителна съм и нищо не може да ми направи впечатление, но той. Той е нещо изумително за мен. Без което не мога да живея. Веднъж се качих на покрива на 20етажна сграда и се разхождах по ръба. Бях готова да скоча, исках го. Висях на една стъпчица разстояние от избавлението ми, зашото любовта за мен е мъка, а не радост, но не го направих. Надявах се след това да имам някакъв минимален шанс. И сега съжалявам. Беше грешка. Всичко беше грешка.

Благодаря на тези, които са го дочели до края. Просто имах нужда да споделя. Наистина много ме боли. Коментари от типа:забрави го, тегли му една майна и т.н са безсмислени, защото който наистина се е влюбвал, знае, че не е толкова лесно...