YouCantStopMe, като го прочетох се разплаках. Или по точно, като прочетох частта с най-добрия ти приятел. Помислих си, че това може да се случи и на мен и...


Аз просто споделям, защото вмомента Него го няма.
В момента ми е адски тежко и си преживявам някакви лични драми, с които не искам да го натоварвам, просто няма смисъл. Случи се нещо и понеже съм глупава мисля само за това. Мразя това, че приемам някои неща твърде сериозно. Неща, които трябва да останат в миналото, защото там им е мястото. Знам, че само се измъчвам, но не мога. Не мога, по дяволите, не мога да загърбя всичко. Не искам, а трябва. Не мога да продължавам така.
Мразя и тъпата фалшива усмивка, която слагам за пред тях. Мразя да се променям пред тях, а да съм съвсем различна. Не мога да покажа истинската си същност, не искам. Изградила съм някаква неразрушима стена, зад която сме само аз и най-добрия ми приятел-други не допускам.
Мразя, когато някой дава съвет, без да е потребен. Не мога да разбера, защо след като не разбираш как стоят нещата си вреш носа там където не трябва.
Мразя това, че бездействам и се чувствам брутално затъпяла.
Не ми се излиза, вече. Нищо не е както преди. Няма я 'онази' искрена усмивка, която обичах. Няма го щастливия поглед. Смея да твърдя, че съм празна. Емоциите са рядкост, вече. На ръба на нервна криза съм.
Така ми се иска, някой да ми каже, че всичко ще се оправи, че ще се измъкна от тази дупка. Иска ми се да ми го каже и да го повярвам, но аз просто не мога.
Всичко ми е безразлично.
Последния път не излязохме с приятели, защото не знаем къде да отидем.
Отделно не съм ходила на театър от година. Още по-зле.
Не издържам, мамка му. Чувствам се сама, а знам, че не съм. Най-лошато е, че се чувствам и съм празна.