Има ли надежда да намериш правилния човек, който уверено да застане зад теб в така популярното „в добро и лощо”? Има ли, защото бройката на любовните разочарования свидетелства точно обратното. Успокоението:”Някой ден ще се появи мъж и за мене” не е ли пълна заблуда, перде на очите?
След повечето от разделите, жените са склонни към депресии или са подвластни на мотото:”Клин клин избива”. Реват, късат си нервите или се спукват от купони, постоянно опиянени от алкохол-общо взето изместват едната пристрастеност към бившия с пристрастеност към друг мъж или нещо. Скоро обаче надеждата сякаш като феникс възкръсва и те изричат отново съдбоносните думи:”Обичам те” на следващия „единствен в сърцето им”. И така пак и пак. Не отричам наистина има и големи щастливки, срещнали и успели да задържат близо до себе си любимия мъж. Може би и затова са наистина щастливки, защото това все повече е рядкост. Хората се разкрепостяват, отхвърлят оковите на брака, полиномията...дори предпазните средства, сякаш не виждат че всичко е до едно време...а после накъде и с кого?
Уж „надеждата умирала последна”, но на мен почва да ми писва да съм геориня от сапунен сериал епизод след епизод. И не съм сигурна и че след 1001 епизода ще има happy end за мен?
Въпроса, който отправям към вас е:
Надеждата възобновяем ресурс ли е или се изчерпва с времето?