Потънала в обсеваща забрава,
замислена във вечен миг,
чува се нейде раздърпан писък на китара,
или е за помощ вик.
Вледенени са ръцете, а е лято,
сърцето пак е спряло да тупти,
ще се усмихне ли ?
Не и докогато
без глас за пореден път крещи.
Протяга мръсна длан, но вратата се затваря,
пак изгасва последна светлинка,
факлата си заминава,
вътрешния глас се буди, проговаря :
"Надежда знаеш няма, подла е твоята съдба.."
И сълза самотница се стича по белязаното и лице,
и в тъмнината чезне, пак сама е, но по-добре.
А без това и стените сякаш плачат с нея,
радностни песни за смъртта шепнешком и пеят,
плачат привидно, да, по-зли са и от злодея,
затворил я зад таз решетка гъста,
да е невинна, а да носи кръста..
При тази мисъл неучудващо злокобна,
чу се само писък приглушен сред тишината гробна,
вместо сълзите,
/а очите и без друго бяха пресъхнали отдавна/
два ручея алено червени в подземието потекоха,
тя най-сетне бе щастлива,
устните и се усмихнаха и сякаш нещо рекоха,
а после мъртва на земята просто падна..
харесва ми
Ще си бъда нараненото дете,
чиито думи никой не разбира,
ще изчакам да поспре да ме боде
и в прегръдката на нежността ще се завия.