Харесва ми начинът, по който баща ми ме възпитава. Вечерният ми час винаги е бил нормален, даже ми е отпускал по повечко от време на време; никога не ме е спирал да изляза с този и онзи, но винаги ми е казвал да внимавам и да мисля какво правя; никога не е имало забрани от типа "Няма да ходиш там и иначе". Но аз и не смятам, че съм му създавала някакви главоболия. Нито съм тръгнала по нощен живот, нито се събирам с педофили, които да ми предлагат тревица и разни други "приятни" вещества. Не съм му давала повод да се съмнява или поне така си мисля, въпреки че напоследък нещо ми се е стегнал режима, при положение, че не правя нищо нередно.

Иначе и аз се оплаквам от време на време. Например 5-те позвънявания на ден, за да "ме чуел как съм". Отначало ми беше приятно, защото ми беше скучно вкъщи, но после взе да ми писва. Чувствам го като някаква проверка и това "аз да видя как си" ми звучи като оправдание. Сега пък е тръгнал да ме пита кога си лягам и кога ставам. За това пък вече няма как да не кажа "голяма съм вече, откъде накъде ще ми задава такива въпроси". Не съм на 10 все пак, да не говорим, че съм ваканция. Любимо му е и да ме имитира. Загледала съм се някъде, нищо целенасочено, той веднага да ми покаже как съм била застанала, каква физиономия съм направила и етц. Супер вбесяващо е. Нещо се е чалнал.

Като изключим, че се дразним взаимно от време на време, смятам, че наистина ме е възпитал добре и продължава. Именно, заради разговорите, споделянето и близостта, никога не съм се срамувала да кажа какво ме мъчи. И именно, защото баща ми ме е научил сама да разграничавам кое е добро за мен и кое не(както каза Ilikeliljon), не станах развалина като повечето ми наборки, които са лапнали цигарата, с чашата в ръка, ошетали половината град и съществувайки за нещо си, въпреки, че и те не знаят за какво.