Аз съм момиче на 17 години, вечно съм била под строг контрол, едва тази година нашите се поотпуснаха малко. С майка ми вече нямам никакви проблеми, но с баща ми вечно имам. Той е бивш майор, вечно гледа реда, дисциплината, страхува се постоянно за мен, пуска ме до 22:00 ч. (сега го приемам, понеже го въведоха като закон.) и винаги с думите "времената са такива" и това се наложи да приема, защото виждам нашето поколение с какви цели и обноски е. Нашите постоянно ходят на вилата и преди да тръгнат ме уговарят: "Заключи вратата, два пъти! И няма да правиш купони (приположение, че не правя никога, а доста хора биха се възползвали.) и най-важното, няма да правиш бели! (Под "бели" - се определя фактът, че мога да спя с моя приятел, понеже ние не знаем какво означава презерватив!?)". Тогава попитах баща си: Защо винаги с тези уговорки, нямате ли ми доверие?! И тогава получих удър под кръста... "Ами може би не си го заслужила!!! (Все едно крещи...)". По принцип съм силен човек... не съм плакала с години, да не кажа, че никога не съм плакала... нищо не успя да ме разплаче за всичките тези 17 години, баба ми почина, която обичах най-много от цялата ни противна рода... после майка се наложи да влезе в болница, но исках да гледам позитивно, тя вече е добре, но това... тези думи! После легнах на леглото в моята стая, пуснах си адски неподходящи песни (балади...) и те ме видяха, че плача, АЗ?! И те бяха в шок и той най-нагло каза на майка ми: "Това е, защото много си я разлигавила!" След тези думи аз излязох от стаята, единственото, което му казах беше: Мислех, че след всички мои действия съм си заслужила доверието... Това се случи миналата седмица. Днес, те бяха станали в 05:00ч, за да ходят на вилата, по работа, аз станах към 08:00ч и реших за пореден път да помогна на майка в нас. Оправих леглата, подредих, оправих обувките, измих чиниите, купих им закуски, когато се прибрах, оправих всичко и седнах на PC, тогава бащата звънна, но буквално като побъркан, отварям аз и той ме посреща с думите: "Айдеее бее, от колко време звъня, какво се бавиш?!" Аз нищо не казах, след това майка ми му каза: "Виж как е оправила, почистила е, дори ни е взела закуски." А той отвърна: "Оффф, айде, че бързам!". Наказах го с мълчание с часове, даже още не му говоря, започна да се държи мило, но аз пак не казах нищо, а просто си отидох в стаята. Какво ще ме посъветвате, как да постъпя с него, как да му покажа, че съм достатъчно голяма, за да се грижа за себе си, за да ми има доверие (макар, че съм му го показвала много пъти и съм гледала да му спечеля доверието същот толкова много пъти.) Е... вашето мнение?!

Благодаря за вниманието.