Ако загубите някой близак....

[danibebi]

Ще умра! Няма да го преживея..а ако стане ще е с месеци

[AutomatiC]

зависи колко ми е близък

[Assshley]

Ще се срина психически ..

[cveteyy]

Вече съм загубила....

[monituuu]

ще се срина ..

[Shadowsogirl]

Мама почина, седем дена след края на четвърти клас. Просто никога няма да забравя ужаса последвал след това... Как попитах жива ли е, макар да знаех отговора, докато чаках бърза помощ пред блока, когато баща ми слезе по чорапи при мене... Как той замълча и наведе глава и само ме прагърна. Как дойде бърза помощ и аз само казах разтреперана на мъжът и жената да и помогнат. Как тръгнах да се качвам на задната седалка на колата, а баща ми каза да седна отпред, понеже вече няма кой да сяда до него. Погребението, което е размито от лекия юнския дъждец и някаква странна мъгла, появила се в мен. Не можех да плача. Не плачех, всички плачеха и ридаеха, стенаха, докато аз и баба ми /майката на мама/ просто стояхме отстрани. Тъгувах, че не мога да пророня няколко сълзи за най-скъпият ми човек, тази, която ми беше дала всичко, защото мама наистина даде живота си за мен, да бъда аз добре - облечена, щастлива, като другите - поне докато е възможно. Дните, седмиците, месеците след това, в които се опитвах да изплувам, да бъда Нещо. И през изминалите три години и половина не мога да повярвам, че си е тошила, че вече я няма, че проклетата болест я отне от мене толкова рано, че вече няма да ме прегърне или да ми се скара, или да ме успокои, или просто да е тук. Нито за миг болката не е изчезнала. Притъпя, обаче си я има. И не вярвам, че въобще някога може да изчезне. Година по-късно почина дядо ми и колкото и егоистично да звучи благодаря на братовчед ми, че ме нави да идем на кино, защото, ако бях присъствала и на това, мисля че наистина щях да се самоубия. Леля ми се обади да ме попита къде сме, а аз казах просто "Пътуваме към село.". Двайсет минути по-късно и останалата малка, мизерна частица от целия ми живот се разби на пърченца.
Не е срив. Нещо много по-силно е. Нещо много по-разрушаващо. И може да звучи банално.... но само изпиталият го може да разбере какво е. Чувството, че продападаш в бездна, че вече нищо не е сигурно, че изпадаш в безтегловност и вече нищо няма значение.

[buuu]

нямам сили да го напиша.. току що се връщам от гробищата ..най скъпата за мене баба почина ..няма я вече .. /майка на майка ми / ..почина на 13ти .. неска беше погребението.. а също така майка ми има рд.. страхотен подарък .. да почива в мир никога няма да я забравя .. една част от мен умиря с нея неска... толкова силна ни беше връзката.. ще минат години когато ще свикна че вече няма да има никой на 1вия етаж и че ще е тъмно.. завинаги.. преди 2 месеца почина дядо ми /баща на баща ми/ все още немога да осъзная кфо се случи.. а камоли и сега..когато и баба вече си замина... някаква тежест ..сякъш падам надолу ..бездна.. а всичко около мен се върти..а аз не мърдам.. няма да казвам колко ме боли.. защото неможе да се опиши с думи..

[justwondering]

Баба ми по бащина линия умря на 21 ноември, дядо ми на 30 ноември, а баща ми на 27 март. Смятайте За бабата и дядото, не ми беше чак толкова, но когато баща ми умря Бях в нещо като трянс. Значи към 1-2 часа ме събужда някъкъв страшно силен плач и без да излизам от стаята си подслушвах леко за да разбера какво става и чувам нещо от рода "танчеее *хълцане* *хълцане* *много подсмръкване* Пенко умря Танчеееее *подхълцване* *силно ридане* " Изведнъж две сълзи паднаха от очите ми, легнах пак в леглото гушнах един куп плюшени играчки и стоях в леглото, правеща се че не чувам силният плач на мама. През това време нищо не мислих.Само стоях в леглото и гледах в тъмното...Бях като в трянс...И така стоя 3-4 часа без да мърдам и по едно време идва леля ми уж да ме събуди, аз се правя на заспала. Беше петък и аз едно стреснато наушким казвам " лельо какво ства да не закъснявам за училище?" тя после ми казва лошата новина...После леля и мама ми казваха, че няма нужда до отивам на училище и т.н. те щели да се оправят с учителите, но аз "не,не няма проблем.Ще отида само за първият час.Имаме тест по английски трябва да отида" И отидох.Направих теста и после дадох бележка на класният.Излязох от училището и се запътих към парка. Седнах на една пейка и пак бях като в транс.Нито плача,нито нищо.Може би вярвах, че това е кошмар... След 1 час отидох у лелини и с братовчед ми се държахме едно такова глупаво" *умряло* здрасти влизаш ли* * отнесено и умряло* здрасти* Гледахме някакъв тъп филм и аз заспах(от скука и поради това, че не спах цяла вечер) После към 1 часа отидохме у нас за "изпращането" със баща ми.Седнах при мама,майката на баща ми и баба пред ковчега,те плачат шумно и "защо бе пенко,бе защо бе скъпи *хълцане* *хълцане* " "момчето миииии *хълцане* мочето на мамааааа *хълц* защо бе Пенееее * хълц* защо " А аз гледам като убита в свещите. И после послева погребение и така... Около 1 месец бях така убита и не осъзнавах какво се е случило и изведнъж един следобед заревах силно прегърнала огромният розов заек подарък от него(баща ми) за коледа. И така си плачех през вечер тихо в стаята...След 1 месец и това свърши.Разбрах, че колкото и да плача няма да промени нищо.Че баща ми не би искал да вижда сълзи на лицето ми, а усмивка....И така.Винаги ще има една празнина в сърцето ми,която никой няма да може да запълни... Тежко е, но трябва да бъдем силни

разплаках се...

и аз.
а иначе аз много пъти съм разсъждавала на тази тема. На мен лично ще ми е много трудно (даже може би невъзможно) да приема смъртта на някой, много близък. Аз рева за братовчед ми, защото ще заминава за Германия догодина и няма да го виждам често, а сме като брат и сестра... а не мога да си представя ако изгубя него или някой толкова близък.