аз загубих баща си като бях на 10 и все още не съм го преодоляла (14)
докато спях, се събудих от ревовете на майка ми и баба ми. още бях сънена и отидох при тях да ги питам какво е станало. тогава баба каза 'няма да го видим повече' и аз 'кой няма да видим' без да подозирам нищо. тя ми каза 'тати, няма го вече... ' ... изведнъж спря светът ... излязох на балкона и започнах да крещя с всички сили ' защо на мен, защо точно моя тати' без да ми пука, че е 4 през нощта.. не заспах цяла нощ. на другия ден ме пратиха в едни семейни приятели, защото тогава щяха да го докарват от С.Загора. (ние сме във Варна) по-следващия беше погребението. всички ме утешаваха с бонбони, но не хапнах нито една. когато отидох до кофчега за последен път, го погалих с терпереша ръка. исках просто да стане и да ми каже, че всичко е шега. не ме всеха, когато го заравяха. 2 дена не бях спала и когато останах сама явно съм се унесла.
като отидох на училище седнах на последния празен чин и не помръднах цял ден ... децата идваха с картички да ме утешават, аз само им се усмихвах с пренебрежение. когато станаха 40 дена, разбрах, че имам полубрат. заключих се в стаята и започнах да крещя, че тати е само мой и на никой друг, че само аз съм го обичала и т.н. ... в колата му откриха мече, което е купил на път за вкъщи. то още седи на леглото ми ... а виновникът за катастрофата още е на вън. знае се кой е, но ако го добарам, няма да се отърве от мене жив ...


като ходя по улиците и гледам децата с бащите си ми се пълнят очите

също и някви лигли като почнат да се лигавят, че родителите им не са им купили това и онова и бащите им са гадняри за това ми иде да им взема един пистолет, защото не подозират колко са щастливи, че имат кой да наричат татко ...