Ситуацията е следната... С моето момче сме в един клас. В края на миналата учебна година по необясними причини хлътнах и то доста. Стояхме около месец на един чин и нещата между нас се наредиха. По-късно през лятото всичко беше розово, но сега усещам някаква промяна. Наскоро започна да ми споделя странни неща,чиито смисъл не долавям. Преди да цитирам думите му ще обясня нашата дилема, по-скоро неговата. Той не иска нито родителите му, нито приятелите му, камо ли пък някой от класа да разбира за нас. Може би милион пъти съм му казвала, че постъпва ужасно егоистично като обяснява пред всички, че не ме харесва, че няма нищо между нас, а аз идеално да виждам, че не е така. Безкрайно искрен е когато говори с мен, затова знам всичко, което го тревожи и едното е, че не може да понася чуждите, дори и малко детински, базици. Питала съм го проблема в мен ли е, толкова ли го е срам от мен или нещо такова, че не иска никой да разбира, но той всеки път твърдо отрича. Стига до крайни решения като например: в училище ще се правим, че не се познаваме, а иначе всичко ще е наред.
Не разбирам след като аз не съм проблема защо той не може да превъзмогне егоизма си заради нас поне? Сякаш щом базикат него, няма да базикат и мен!!! Това поведение ме оскърбява. Казвал ми е дори, че предпочита да го намразя отколкото да се мъча да играя роля в училище пред другите и да крия чувствата си. С това оправдание често извинява странното си държание, което ме вбесява, но ясно виждам, че е фалшиво и че е единствено и само заради другите. Когато сме сами е един, когато сме пред други предпочита да не сме се познавали никога. Започвам да губя нишката, не знам кога е истински и кога се преструва, не искам цяла година да се правя, че не виждам, човека, който обичам и то заради глупави подигравки. Какво да направя? Той е убеден, че нашето време ще дойде, повтаря ми да не губя вяра, че ще минем и през това. Да вярвам ли...