Отговор в тема
Здравейте.
Днес намерих малко свободно време и реших да попиша... изникна ми една идея за разказ в главата и малко по-малко се заформи нещо интересно. Пускам тук още самото начало, така, както е написано, без да съм се оптвала да го променям по някакъв начин, в суровия му вид както се казва.Та мисълта ми е, ако ви допадне, ще продължа и ще видим какво ще излезе.
Вечер, обсипана с чудеса. Вечер, която тя щеше да запомни. Вечер, в която малката Ани навършваше прекрасните 9 години. Но нека се върнем на сутринта, в която тя се събуди с усмивка на уста, усмивка, разкриваща красивото й грейнало лице. Нека ви разкажа за това така щастливо малко момиченце. Ани беше във 2-ри клас, доста любознателна за възрастта си. Четеше много, даже бих казала изключително много. Но тя не четеше какви да е книги. Ани четеше приказни книги, книги обсипани с феи, вещици, рицари на бял кон, изпаднали в беда принцеси и всякакви чудати същества, които самите ние сме срещали в тези книги когато сме ги чели като малки. Но за нея това бяха нещо повече от едни книги, нещо повече от едни хартиени страници. За нея, това бяха магически книги, изпълнени с вълшебство и истина. В този момент се замислям, нима и аз не си мислех същото преди много години? Да, така беше. И съм сигурна, че ако поровите надълбоко в спомените си, ще откриете точно тези същества, които са обземали мислите ви по цял ден и са ви придружавали до сънищата ви през красивите, тихи нощи. Но нека се върнем на точно това момиченце. Момиченце с рижава, вълниста коса, дълбоки и изразителни зелени очи, чипо носле, придружено с множество малки лунички обсибващи бузите й както звездите вечер обсибват синьото небе. Тя се надигна от възглавницата със същата тази усмивка, протегна малките си ръце нагоре, сякаш се опитва да докосне тавана и се прозя по най-сладкия начин, по който може да се прозее едно дете. Стъпа на дървения под с босите си стъпала и моментално нахлузи големи пухени пантовки приличащи на малки бели зайчета. С пъргави подскоци тя отиде до бюрото си и погледна календара си. Месецът беше октомври, а с цветно кръгче беше ограден 14-тия днешен ден от месеца. Да. Днес тя ставаше на 9 години. Бързо се върна до леглото и грабна малка плюшена лисица. Ани имаше много играчки, но само тази, точно тази червеникаво-оранжева лисица й беше любима. Тя я гушна нежно в прегръдките си й и проговори.
- Добро утро Фокси! Днес е голям ден, помниш, нали? Каза тя с мекия си глас, а лисицата стоеше неподвижна в ръцете й, гледаща я със светло жълти, на пръв поглед лукави очи. А момичето продължаваше да се усмихва с тази своя невинна детска усмивка. Кимна с глава и се затича през вратата надолу по стълбите с весел вик на радост. Ето, драги читатели. В тази радостна сутрин започна всичко. Започна една магия, едно приключение, една история, която ще остане във вас дълго време, напомняща ви времето, когато бяхте деца, времето на мечтите, игрите и всичко останало, което забравяме когато станем възрастни. Но ако искате да продължите да живеете сивото си ежедневие и да вярвате в това, което виждате и докосвате, то тогава този разказ не е за вас. Затворете страницата, и всичко ще бъде забравено... Ако ли пък искате да си припомните тези така далечни неща, последвайте това малко дете, до нейният реален, магически свят и усетете магията, която той ще ви донесе.
Тааа...Това е.
To strive, to seek, to find, and not to yield...
еми да хареса ми, стана ми доста интересно
Нещо няма много мнения ама аз ще пусна и другото, което съм написала до сега.приятно четене. (:
2.
Честит Рожден Ден! Това беше написано върху голяма шоколадова торта над която с изплезен език се беше надвесила Ани. Тя беше заобиколена от майка си, баща си и много нейни роднини и приятели.. Имаше много хора. А и така трябваше да бъде. Бяха запланували голямо празненство.
- Пожелай си нещо мила. - Каза с весел глас майка й.
- Но внимавай какво си пожелаваш, защото ще се сбъдне. - Допълни баща й с поучителен тон. С весел пламък горяха девет свещички, девет години бяха изминали от нейният живот, но точно днес, тя щеше да открие нещо, което щеше да промени всичко. Едно духване... едно желание... Със здраво стиснати очи тя се наведе над тортата и изгаси вълшебният пламък на огъня. Изправи се, като широка усмивка беше застанала на лицето й и не слизаше от там, а само секунда след това цялата къща се изпълни с весела глъчка. Всички изракопляскаха и започнаха да викат радостно. След което наобиколиха тортата и лакомо започнаха да режат от нея. Ани мълчеливо се отдръпна и излезе на верандата отвън. Листата прехвърчаха около нея сякаш носеха някакво послание, а вятърът подухваше старите дървета, които се сбогуваха с листата си като всяка година... Погледът й се отправи навътре в тъмната гора която заобикаляше бялата им къща. Всеки ден тя я наблюдаваше, изучаваше я... Но точно сега, тя изглеждаше различно. Тревата, клоните на дърветата, странният полъх, който се носеше от нея... всичко й изглеждаше по-приказно от преди...
- Защо си тук скъпа? Нима тортата не ти харесва? - Попита я майка й, като прокарваше пръсти през меката й коса.
- Не. Всичко е идеално... Но, просто за миг, ми се стори, че дърветата искат да ми кажат нещо, нещо, което трябва да знам... - Каза тя, като продължаваше да се взира в далечината между големите дънери.
- Прекаляваш с приказните истории Ани. - Каза майка й като не спираше да я гали. А сега влез, защото всички очакваме теб. Време е да отвориш подаръците си. И двете се скриха в пълната с хора къща, като оставиха зад гърба си тайнствената и голяма гора.
Вътре я посрещнаха с радостни усмивки и поздравления. Тя се настани пред купчината с подаръци и всеки я подканваше да отвори неговия подарък като след това внимателно следеше изражението на лицето й докато тя разкъсваше красивата и цветна опаковачна хартия. Имаше какви ли не подаръци. От красиви и големи кукли, до сервизи за чай и ръчно изплетени дрехи. Всичко това я радваше, но в тези подаръци тя не откриваше това, което я вълнува, това, което я правеше наистина щастлива - Книгата. Купът от опаковани подаръци свършваше, а тя така и не намираше този така желан и чакан дар. Ето. Дойде и ред на последния подарък. Подаръкът от мама и татко. За нейно голямо очудване, те внесоха в стаята малко, бяло, рошаво, поклащащо се тромаво на двете страни кученце. За миг Ани остана на мястото си. А кученцето малко по-малко се приближаваше към нея.
- Куче..? - каза тя с тих тон. Но аз никога не съм искала куче.
- Знаем. Но с баща ти решихме, че ще е добре да ти дадем нещо, което ще те накара да излизаш по-често на вън и да играеш, вместо да стоиш постоянно в стаята си и да четеш измислени истории.
- Но... Аз обичам да чета. Обичам да си представям магическите феи и приказни принцеси... Да си мисля за вълшебствата и красотата на света в книгите.
- Стига Ани. Не се цупи. Хиляди деца си мечтаят да имат животинче. А и ще е хубаво, да има нещо, за което да се грижиш.
- Аз имам за кого да се грижа. И това е Фокси. Нямам нужда от нищо друго. За миг настъпи мълчание в стаята. Всички бяха насочили погледите си или към Ани, или към родителите й в очакване на следващата реплика.
- Казва се Блакхарт. - Наруши мълчанието баща й. Кръстихме го така, защото от дясната си страна на крака има малко черно петънце, приличащо на сърчице. Хайде. Вземи го в ръце. - продължиха с усмивка родителите й. Малкото дете продължаваше да стои неподвижно, докато кученцето седна пред нея и с изкривена на една страна глава, започна да я гледа с кафевите си влажни очи. Червенокосото момиченце се изправи до огромният куп с подаръци, грабна плюшената си лисица и се затича с тежки стъпки нагоре по стъпалата към стята си след което се чу гръмко тръшкане на врата. Долу в стаята хората започнаха да се чувстват неловко, не знаеха какво да правят или кажат и един по един започнаха да си тръгват. В един момент, в стаята останаха само многото разхвърляни подаръци, разполовената торта и малкото, бяло кученце, което се беше свило на кълбо в средата на стаята и спеше, сякаш нищо не се беше случило.
3.
Още с влизането си в стаята, Ани забеляза на леглото си оставен пакет, който беше обвит с ярко червена хартия. Тя седна, като остави Фокси до нея, а пакета постави в скута си. Погали с пръсти лъскавата хартия и за няколко минути гледаше ту пакета, ту играчката до себе си. Нямаше картичка, нито бележка... Който и да го беше оставил, явно е бил в къщата... или пък може би не. Имаше само един начин тя да разбере.
- Какво ще кажеш Фокси? Да видим ли какво се крие тук? - попита тя, сякаш до нея стоеше живо същество. - Не се страхувам глупаче. Знаеш, че винаги съм готова за нови приключения. - Каза луничавото момиче с лека усмивка, а малките й ръце започнаха да търсят място, от което да отворят този така тайнствен подарък. Хартията се разгъна, а пред нея се откри това, което озарява винаги лицето на всяко дете. В ръцете си тя държеше книга. С дебели, твърди корици... корици, на които беше изобразено дърво, чиито клони се простираха и изписваха следното - "Безкрайната Гора". На вид, в заглавието нямаше нищо странно, повечето й приказни книги започваха с такова заглавие... Но тя не знаеше, че тази книга е различна, тя не знаеше, че щом веднъж отвори и разгърне нейните страници, ще попадне в свят, в който винаги е мечтала да бъде. Но и свят, в който не само щастието и радостта царуват...
Има и още, но за сега толкова.
To strive, to seek, to find, and not to yield...
В първата част, там в началото се повтаря думата ' книги '.
И '' ... разкриваща красивото й грейнало лице. '' мисля, че трябва да има запетая след й.
Иначе е хубаво, браво. (:
And I will never hurt you or desert you,
love you from the very day your mama birth you
Някой захванал ли се е да го чете, да знам да поствам ли още от разказчето или няма особен смисъл...
To strive, to seek, to find, and not to yield...
Мнохо са хубави.Пускай и продълженията
Прекрасно е (:
Еййй много се радвам, че ви харесва!а довечера ако съм тук ще пусна още.
4.
Тъмната гора, която обграждаше къщата на малкото луничаво момиченце сякаш беше погрозняла... Клоните на старите дъбове бяха оголени, студът пронизваше безмилостно и малкото останали зелени стръкчета трева, земята беше твърда- студът я бе сковал, все още нямаше снежна покривка и всичко изглеждаше още по-мрачно и тягостно...
Бяха изминали 2 месеца от онази щастлива утрин, в която малката Ани ставаше на 9 години. Майка й стоеше на верандата, бавно поклащаща се на люлеещ стол с чаша горещ чай в ръка. Тъмни сенки бяха се появили под очите й като ги правеха да изглеждат още по-дълбоки и хлътнали, скулите й бяха ясно очертани, лицето й - видимо остаряло, беше бледо, което караше тъмно-сините й очи да изпъкват още повече. В тези, тъмно-сини очи се виждаше болка, но не каква да е болка, виждаше се болката от загубата на нещо ценно... а кое е най-ценното за една майка..?
На рамото й се появи ръка. Беше бащата на Ани - Борис.
- Изминаха 2 месеца... 2 месеца от изчезването на малкото ни момиченце... И ние не можем да направим нищо... - проговори с едва доловим глас Виктория - майката на Ани.
Да. Бяха изминали 2 месеца от изненадващото изчезване на момичето. Всичко стана на рожденният й ден. Същата вечер родителите й бяха влезли в стаята й, но следи от Ани нямаше, единствената следа беше червена, гланцирана опаковъчна хартия, която беше захвърлена на леглото... а върху нея и върху цялото легло беше посипан ситен прах, сякаш като златен. Борис и Виктория веднага се бяха свързали с полицията, проведе се разследване, разпитваха се гостите, проверяваше се гората поне десетина пъти... но следи от момичето така и не се откриха. В един момент полицаите се отказаха и родителите просто трябваше да се примирят с това, че дъщеря им скита някъде сам самичка, или дори по-лошо - лежи мъртва нейде в гората или на някое друго дори по-ужасяващо място.
Какво се беше случило с тяхната дъщеря те можеха само да гадаят. А може би тя беше добре... разкъсвани от тези мисли родителите й с всеки изминал ден ставаха все по-зле и по-зле. Виктория прекарваше голямата си част от ежедневието на верандата, с надеждата, че дъщеря й ще се завърне и тя ще може да види отново тази нейна така красива усмивка, да я погали по нейната така мека коса и да я целуне по пълното с лунички детско лице. А от друга страна Борис беше спрял да ходи на работа във фабриката и от там го бяха съкратили. Скръбтта беше обзела и двамата и те малко по-малко рухваха. Слънцето започваше да се скрива зад големите дървета и хладината започна да се усеща още повече. Виктория потрепера за миг и Борис я подкани да влезе. Въпреки нежеланието си, тя го последва и след като той я прегърна, те влязоха в топля си дом след поредният мъчителен ден на очакване и надежди.
To strive, to seek, to find, and not to yield...
Ей..стана ми интересно.
Искам ощеее.
Ето за следящите и любопитните какво става по нататък още малко за четене...
5.
Ани се намираше в гора, досущ като тази, която зобикаляше къщата й. Тя нямаше представа как се е озовала там. Последното, което си спомняше беше, че седеше на леглото си, заедно с Фокси и.... и онзи странен пакет.
- Фокси!? - Стреснато извика момичето, като разбра, че играчката не е в ръцете й. Започна да се оглежда уплашено, но никъде около нея не виждаше оранжевата си лисица. Ани седна на твърдата студена земя, като стисна коленете си с малките си ръчички. Замисли се, и реши да си спомни какво точно стана с нея. Припомни си, че беше в стаята си, след като се беше ядосала на родителите си, заради онова глупаво куче! И беше открила книга. Да! Тя си припомни всичко. Златния прах, с който бяха покрити кориците й, начина по който бяха написани буквите й...
Ани светкавично се изправи и изтупа малката зелена рокличка която носеше. Започна да се оглежда именно за тази книга. Може би там тя щеше да открие отговора на въпроса защо беше тук, а не на партито си по случей рожденния си ден. Тя започна да тършува из всяко местенце, поглеждаше под всеки паднал клон и във всяка хралупа, но така и не успя да намери книгата си.
Малкото момиченце постоя нколко минути на едно място, опитвайки се да разбере какво е станало. Но тя така и не проумя как може да се е случило всичко това. Отърси се от тези мисли и реши, че е най-добре да намери пътя за дома, та нали беше в гората, в която беше израстнала. Познаваше я много добре и знаеше всяка една пътечка, всяко едно поточе, ручейче и езерце. Познаваше животните и техните навици. Затова докато вървеше, тя беше спокойна. Но спокойствието й се секна, когато изведнъж в тишината тя дочу шум. Вероятно някоя катерица, заек или сърна си каза тя и продължи напред. Но нещо в стомаха и се преобърна когато за втори път същият този звук отекна в гората и наруши нейното злокобно мълчание. Ани се спря решително, като не показваше ни най-малка уплаха, но вътрешно, тя се страхуваше неимоверно много. Изведнъж гората й се стори доста по-страшна от преди, а мрачното време спомагаше тази атмосфера да се затвърди. Момичето стоеше, заобиколено от дървета... ослушваше се и за най-малкия шум и се оглеждаше зорко за всяко едно непознато движение.
- Дали не си въобразявам? - запита се тя на глас.
Но тези реплики явно не й вдъхнаха достатъчно кураж, защото тя продължаваше да стои като вцепенена, очакваща и неочакваното. Ани се наведе и в едната си ръка взе един дебел клон, а в другата - не много малък камък.И ето пак този шум. Вече беше сигурно, че нещо, или някой я наблюдава. Тя стисна здраво камъкът в малките си ръце и беше готова да атакува веднага щом види нещо. Настана пълно затишие, подобно на това преди буря... Не се чуваха птици, нито скакалци или каквито и да е било други твари. Беше само тя - безпомощно, малко дете, насред тъмна и студена гора. Изведнъж, тя съсря зад едно паднало дърво нещо, което й беше до болка познато. Без да осъзнава, Ани изтърва камъкът и клонът, които държеше като свое оръжие... Единственото което правеше бе да гледа нещото зад това дърво. шокът и изненадата бяха огромни. Детето не мърдаше, но нещото, което се показа иззад дървото, бавно, с леки стъпки, се приближаваше към нея... Жълтеникавите и изкрящи очи наблюдаваха момичето с изпитателен поглед.
- Лисица...? - със затаен дъх произнесе Ани. Изненадата беше голяма, защото в тази гора не се срещаха лисици. Те бяха отдавна изтребени от ловци или заради напастите, които вършеха на стопанството или заради красивите им кожи. Но това не беше и обикновенна лисица. Както и гората не беше тази, която Ани познаваше толкова добре. Но малкото дете още не знаеше това. Тепърва, тя щеше да започне едно приключение, което ще е изпълнено с множеството приказни неща, които тя познаваше от книгите, които беше чела... Едно приключение, разкриващо истината за един свят, отдавна забравен и отдавна забулен с проклятие, което именно това малко дете трябваше да премахне...
To strive, to seek, to find, and not to yield...
Да пускам ли ощеее..?
To strive, to seek, to find, and not to yield...
Не питай, а пускай.
Ух, колко много ми хареса. Представих си всеки един миг. Нарисувах го на ум.
Радвам се, че съм успяла да го напиша така, че читателят да може да си представи всичко... това ми беше и целта.Първоначално написано от thedarkbadangel
Ух, колко много ми хареса. Представих си всеки един миг. Нарисувах го на ум.
А пък ще пусна утре сигурно, че трябва да го преписвам от тетрадката на компютъра...
To strive, to seek, to find, and not to yield...
И продължавам... :ДРадвам се, че съм успяла да го напиша така, че читателят да може да си представи всичко... това ми беше и целта.Ух, колко много ми хареса. Представих си всеки един миг. Нарисувах го на ум.
А пък ще пусна утре сигурно, че трябва да го преписвам от тетрадката на компютъра...
Някак магическо ми е. Ама то е! Докосна ме, повлия на мен, на настроението ми. Едно магическо чувство ме изпълни... Ох...
П.С. Чакам с нетърпение.
Напомня ми за "Малки жени",когато Джо даваше разказите и на вестника ,който ги публикуваше и те я караха да пише още и още,защото на хората им ставаше интересно.
Хах... интересно сравнение, наистина.
Тааа ето ви е още.
6.
В този объркан ден, в тази тайнствена гора, едно малко момиченце беше седнало до един поток. Потопила крака в прозрачната и разхлаждаща вода, Ани движеше в нея малко клонче сякаш рисуваше нещо с вълшебна четка. За миг спря и се обърна към необикновенната лисица, която беше седнала до нея и я наблюдаваше с някакво загадъчно любопитство. Пронизващите й жълтеникави очи следяха всяко едно движение на луничавото дете. За миг, Ани дори почувства, че тези очи, проникват в самата й душа и разкриват и най-малката подробност криеща се в нея... всяка една мисъл, всеки един спомен... Но тя много бързо се отърси от тези си мисли и продължи да гледа животното седящо кротко до нея, което преди не по-малко от половин час, беше я изплашило до смърт.
- Знаеш ли...? - Заговори Ани като продължаваше да гледа и изучава оранжевата лисица. - Ужасно много приличаш на Фокси! Тя е най-добрата ми приятелка и я имам от самото си раждане. Знае всичко за мен... Но... за жалост, мисля, че повече няма да я видя. - продължаваше разказа си тя, като сведе лицето си към земята и сълза с кристална чистота падна от очите й. Последва миг на тишина. Лисицата продължаваше да наблюдава Ани със същото това изражение, с което я гледаше още от самото начало.
- Мислиш ли, че наистина бих те изоставила, малка ми принцесо? - чу се глас, толкова звънлив и същевременно с толкова изискано звучене. Глас, който сякаш отекна в гората и накара всички животни, птици и влечуги да се заслушат в него. Ани с нетипично за нея уплашено изражение започна да се оглежда наоколо... Нима този глас звучеше само в съзннието й? Толкова реален? Толкова звучен?
- Не знаех как ще реагираш в този момент принцесо. - отново с човешки глас заговори лисицата. - Но не можех да продължавам да те наблюдавам в това състояние. Да тъгуваш за нещо, което е до самата теб. Ани стоеше вцепенена гледайки животното, което продължаваше да мърда устните си, под които се показваха бели и идеално подредени, остри зъби.
- Та нима това е възможно? Но... ти беше играчка! - Продължаваше уплашено Ани.
- Има още много неща, които трябва да разбереш. Но за целта трябва да ме последваш. Тази гора не е толкова безопасна както си мислиш... вече не. - Хайде! Времето ни е малко, а опасностите - много. - Завърши Фокси, като с лек скок направен сякаш без усилие премина над потока и застана на другата страна чакайки Ани, която все още не можеше да се опомни от случилото се. Повторно подвикване от страна на говорещата лисица малко стресна Ани, защото тя сякаш беше изпаднала в транс. Реши, че за момента явно няма време да размишлява над всичко това и забързана започна да следва вече бягащата лисица. Времето се беше изяснило и слънцето грееше високо над тях и над огромната гора. Нежните лъчи сякаш галеха всичко, включително и тях. Рижавите вълнисти къдрици на луничавото момиче подскачаха весело и огрявани от слънцето добиваха невероятен блясък. Странно... пътят и се виждаше така познат. Бяха подминали дъб, досущ като този близо до къщата й. Помнеше го добре, защото преди 1 година, докато се катереше по дебелите му клони преследвайки една катеричка, тя беше паднала и си бе счупила ръката. "Нима е възможно да се прибирам у дома..?" - Помисли си Ани, като тази мисъл я накара да си спомни колко й липсваха родителите й и мисълта, че може би се завръща у дома я караше да се усмихва и да ускори крачка като малко по-малко настигаше другарката си, която я прекара през цялата гора. През целия път до тук те не бяха говорили... И докато вървеше, Ани започна да обмисля всичко, което се бе случило днес. Как се бе озовала в тази така позната гора, как беше изгубила както книгата, така и любимата си играчка... Но пък се беше появила тази лисица. Животно, което говореше с човешка реч. Дори и в най-смелите си фантазии, Ани не си представяше нещо подобно. Чувство на страх и на огромно любопитство я облада. Какво ли щеше да последва сега? Толкова въпроси и объркани мисли се лутаха в главата й, че тя си мислеше, че ще полудее. Изведнъж всичките й тези мисли бяха прекъснати от лисицата, която се беше спряла пред нея.
- Пристигнахме! Точно зад тези дървета ще откриеш мястото, което ще отговори на всичките ти въпроси и всичко ще ти се изясни, принцесо моя. - Говореше лисицата, като едва забележима усмивка се появи на оранжевата й муцуна. Ани се огледа. Продължи през дърветата следвана от Фокси. И изведнъж, тя се озова на мястото, на което беше израстнала. Същият двор, същите дървета... но каква изненада последва, след като на мястото на бялата, двуетажна къща, в която Ани беше израстнала се издигаше нещо друго... Нещо величествено, далеч по-различно от това, което тя бе гледала 9 години, нещо, което я накара да разбере, че явно наистина не се намира на това свое познато място...
И така бе в действителност. Ани се бе озовала в свят, в който вълшебствата и магията контролираха всичко, свят, който бе далеч от нейният - реалният. Какво щеше да се случи с нея от тук нататък, ще разберем, ако отворим сърцата си, видим това, което вижда тя и последваме лисицата и луничавото момиче в приключението, което се очертаваше да бъде опасно, интересно и най-важното - вълшебно!
To strive, to seek, to find, and not to yield...
беднее ми на диалози ... мн ми лигавее изказа ... ;/ на колко си вЪ?
На 17 съм.
To strive, to seek, to find, and not to yield...
Мухаха,тук вече заприлича на един мой разказ.Дай още..
Аааа много ще стане за една вечер!Мухаха,тук вече заприлича на един мой разказ.Дай още..
To strive, to seek, to find, and not to yield...
Когато му видя дъното на твоя...Ти хубаво разпали интерес,но сега не започвай да го тъпчеш и да го пръскаш с вода.Аааа много ще стане за една вечер!Мухаха,тук вече заприлича на един мой разказ.Дай още..
мислиш ли?Големичка съм за такива приказки и вълшебни простотии ама съм в такъв период, чеее....
ПП: утре ще прочета и ще редактирам поста си.)
Дали мисля, че съм голяма за такива неща ли.... Ами да ти кажа честно май, че не съм, но просто както казах пробвам за пръв път да пиша нещо от такъв тип. И е напълно възможно на някои места, дори и да са повечко израза ми да е опростен. Но това е така защото разказа е детски и би трябвало да накара някое дете да се зачете и да му стане интересно.мислиш ли?Големичка съм за такива приказки и вълшебни простотии ама съм в такъв период, чеее....
ПП: утре ще прочета и ще редактирам поста си.)
Чакам да прочетеш.
To strive, to seek, to find, and not to yield...
Аз пък чакам, да пуснеш още.
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2025 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
