Здравейте! Много се радвам, че тукима такъв раздел, където мога да споделя с вас своето творчество. Не знам защо казвам това при положение, че вече съм пускала теми, но все пак.

Червени маргаритки
Спомените ми се губят из дебрите на миналото. Не мога да си спомня нищо.
Не. Това е сън.
Да. Аз съм си аз. Лежа на тревата и гледам веселите облачета.
- Защо маргаритките са бели? - запита сестричката ми, която седеше недалеч от мен и късаше цветя.
- Защото не се червени. - отвърнах сънено.
- А би трябвало.
- Какво би трябвало? - попитах и седнах на тревата.
- Би трябвало маркаритките да са червени.
- И защо така?
- Ти знаеш ли, защо човек къса листенцата на бялата маргаритка, за да разбере дали е обичан?
- Ами...
- Да, точно така. И аз не знам. Но си мисля, че това нямаше да е толкова странно, ако маргаритките бяха червени.
- И все пак не мога да те разбера..
- О, драга, толкова е просто! Маргаритките трябва да са червени, защото любовта е червена.
- Нима любовта има цвят?
- Да, има. Червен.
Замълчах и се замислих.
- Не си ли съгласна? - запита ме сестра ми.
- Не. Не знам. - казах и замълчах. - Но нека не говорим за любов сега. Защо не си направиш един венец от маргаритки?
- Защото са бели, а аз искам да са червени!
Не ми оставаше друго, осве да се засмея.
- Добре тогава! - отвърнах с усмивка. - Хайде да тръгваме, маргатитке моя! :*
Към хоризонта
На върха на света съм, а се чувствам сякаш съм на дъното на океана, в мрак и тишина, подтонове вода и не мога да помръдна.

***

Но, да. Аз наистина съм на върха на света. Виждам всичко, покрито в бяла пелена, безмълвно и спокойно.
- Имаш ли достатъчно кислород?
- Да. Не се безпокой.
- Добре. Ориентирай се към приключване. Видя Еверест, но е време да се връщаме обратно.
Вместо с отговор, го дарявам с усмивка, която не съм сигурна, че той вижда през необичайно тихата виелица.
- Ти тръгвай и подсигури въжетата - казвам му накрая, - а аз ще остана още малко. Надали ще се върна отново тук.
Или ще се върна.

***

Не виждам нищо, независимо, че навсякъде около мен има чистобял сняг. Тъмно е и не мога да помръдна, а единственото, което чувствам е тежестта на снежното одеало над мен.
Преди секунди бях на върха на света.
Сега съм на дъното му и в агония и болка чакам онзи миг, когато душата ми ще се раздели с тялото ми и ще отиде отвъд хоризонта.
Само ви моля да не ме критикувате хипер жестоко! Знам, че не са перфектни и че имат разни недостатъци, но просто не ме разкатавайте от критика!