“Един убит”от Димчо Дебелянов
Светът на Димчо Дебелянов е свят , в който поетът въздиша замечтано по прекрасното , по красотата и по духовната извисеност.Той непрекъснато се стреми към добро , към хармония , към чистота и нравственост , но в действителността неговите идеали се сблъскват с грозотата на заобикалящия го свят.Животът му е низ от най-възвишени надежди и жестоки разочарования от съдбата.По природа Димчо Дебелянов не е бунтовна натура.Той не може да изрази в гневни и яростни стихове несъгласието си с действителността , белязана с груб материализъм и ужаса на войната.Поезията му е изповед , в която той излива цялата възвишеност на душата си.Човеколюбието и бляновете по един красив и мирен свят на хармония са били тази светлина , която е озарявала стръмния път на живота му и са го вдъхновили да сътвори прекрасни стихове , които се превръщат в актуална тема за всички поколения.
Военната поезия на Дебелянов отразява образно ужаса на войната и несъгласието на поета с необходимоста от нея , протеста му срещу масовото унищожаване на хиляди човешки същества.Неговият хуманизъм проличава изключително силно в стихотворението “Един убит” , където поетът проповядват , че вече убит , врагът вече не е безчувствен , бездушен и жесток противник , а човешко същество , което също е обичало и е имало свой свят , свои мечти и надежди .Човеколюбието на Дебелянов се доближава до хуманизма на Йовков.Военните произведения на двамата творци се доближават не само по своите идеи , но и по самите образи , които ги отразяват.Стихотворението “Един убит” много напомня очерка на Йовков “При Одрин” , като в тях най – впечатляващите образи и моменти се препокриват :
“Тия ризи , тия бедняшки , прекършени дрехи , и те са били грижливо сгъвани с треперещите пръсти на някоя любеща ръка , и бърху тях са падали едрите , горчиви сълзи на раздялата” пише Йовков , а при Дебелянов :
“по сивата земя,
трепкат праха и ненужни,
с кръв напръскани писма.”
Друг момент , който съвпада и при двамата творци , е описанието на природните картина и “състоянието” на героите.Макар поетът да рисува пейзажа само с две-три думи , а Йовков да е по-многословен , и при двамата проличава безстрастността на природата и яркият контраст между нейната красота и грозотата на трагедията на войнишката смърт : “Дълго време бродих между тия трупове.Наблизо и надалече се лежат неподвижни в мълчанието на тихо и нямо страдание.Едно тъмно и зловещо тържество на смуртта.А денят е тъй хубав и светъл , слънцето тъй нехайно и щедро пилее сребърни лъчи , небето се издига тъй високо и тъй безстрастно синьо” и
“Ето , в хлътналия сняг,
Легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.”
И у Йовков , и у Дебелянов видът на убития “ неприятел “ събужда в съзнанието най-дълбоки хуманни чувства и преживявания.Те виждат близките , виждат майката на “врага” , защото за тях той е преди всичко човек .При Дебелянов майката е изобразена чрез нежната милувка на старата и трепереща ръка :
“Клета майчината ръка,
ти ли го в неволя черна,
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?...”
Както Йовков , така и Дебелянов изразява протеста си срещу безсмислието на войната и разкрива своя хуманизъм , който е част от неговия блян за възцаряване на един по – добър свят.В стихотворението “Един убит” , където с изключителна проницателност и простота изразява важни общочовешки изводи за живота , поетът е определил като “жестоко време” непоносимата трагедия на обикновения човек в чудовищното престъпление , наречено война : “Смешна жал , нелепа жал
в грохотно , жестоко време!
не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?”
Дори самото заглавие на творбата насочва към идеята , че между всички тези хора , повлечени от колелото на войната , няма разлика , защото те всички са човеци.Този “убит” може да бъде както “наш” , така и “враг” , но той е преди всичко човек. До такива изводи ни довежда произведението на хуманиста Дебелянов.
Именно дълбокочовешкия патос на стихотворението го прави така актуало за поколенията и му носи неоценими обществена стойност.То представлява обръщение към човека и неговата съдба през ожесточения грохот на войната , в който проличава болката на поета от тази грозна картина , от най – грубата и жестока реалност на човешкия живот.
Неслучайно военната поезия на Дебеляноя е често сравнявана с военната проза на Йовков – писателят , признат за най – дълбоко хуманния творец в българската литература.При съпоставянето на Дебеляновото стихотворение с очерка “При Одрин” се откриват много допирни точки , дори в самите образи и моменти , чрез които и двамата изразяват протеста си срещу военната действителност , несъгласието си с необходимостта от такава безчувствена машина , която поглъща хиляди човешки живота.В безчувствените тела , разпръснати по полето , които са потънали във вечния сън на смъртта , те - бедните войници , вече са не врагът , а само и единствено човешките същества , които обичат , трудят се , мечтаят , творят.Двамата хуманисти възкликват сякаш с едни и същи думи ;
Дебелянов : “...мъртвия не ни е враг” , Йовков : “Нима в тия мъртъвци можеше да се вижда врагът , нима имаше място за ненавист , за мъст?...”
Тази дълбока любов към човека , това проклятие към войната , която е най – голямото зло на Земята – това е заветът , който Дебелянов оставя за поколенията