писна ми да се чувствам емоционално изтощена... Искам да летя,да намеря някой,на когото да давам всичко от себе си и когато си помисля,че вече съм се раздала да осъзная,че това е нищо... Искам човек,в когото да обичам всичко от прекрасната усмивка до ужания,истеричен смях,който се чува на километри. Да не искам да променя нито един малък недостатък,който ме влудявя. Искам човек,който не се прави,че ме разбира,а да ме обича такава ужасна и объркана,да ме иска дори в дните,когато съм толкова отнесена и тъжна,че съм излязла от нас като клошар. Дори и да не знам,че ме обича,дори нито един път да не го е доказал,но да предизвиква в мен гама от смесени емоции. Да ми е приятно да си мълчим заедно,а не да се налага постоанно да казвам " кажи нещо" . Да се нервирам на тъпата му самодоволна физиономия,когато аз със всички сили се опитвам да го преборя,а той с 1 премятане ме сваля на земята... Да викам по него " идиот такъв,простак долен как може да се държеш така,това е ужасно! Ти се ужасен! Не знам дори защо се занимавам с теб" и след това разплакана да отида с думите " По дявалите,обичам те" и да знам,че дори и тогава ще е готов да изтрие сълзите ми...

Да,мечти! Няма да намеря такъв човек и не защото е съществува,а защото не съм сигурна,че искам да допусна някого толкова близо до себе си