Винаги съм обичала повече баща си. Винаги той повече ме е разбирал, повече ме е подкрепял(щото онова тъпо същество абсолютно никога не е било с мен), винаги повече ме е обичал. Заедно с него преживявахме целия период, споделяме и т.н. В началото беше супер тежко. Да споделяш със съученици, а те да ти отбягват темата и да я променят. А на теб ти се говори, говори, та чак ти се крещи...
Тоя "изключително тежък" период мина. Убедена бях, че съм превъзмогнала всичко, а кошмара се завръща. Не мога да повярвам как една такава елементарна душица може така да прецака живота на толкова много хора.
Не разбирам каква е тая слабост от мен точно в тоя момент. Не съм и убедена, че ако легна и се наспя, на сутринта ще ми е по-добре...