1. Събудих се от студа, който изведнъж пропълзя в стаята. Из къщата се чуваше как вятърът вие и от този звук ме побиха тръпки. Загърнах се с одеалото, но в стаята ставаше все по- студено, сякаш някой бе отворил прозорец или врата и замръзналият въздух нахлува в къщата. Стори ми се, че някой стене и страхът завладя сърцето ми. Чух тихо тропане и внезапно всичко утихна.
„Какво да правя”- в главата ми настана бъркотия. Стенанието се чу отново. „Господи, точно тази нощ ли трябва да се случва”. Най- накрая убедих нашите да ме оставят сама в къщата и май има някой. При тази мисъл затреперих още по- силно.
„Бъди смела, Даяна, бъди смела” – напомних си и отхвърлих одеалото настрани. Сърцето ми биеше учестено и краката ми се разтрепераха, щом стъпих на студения под. Опитах се да нормализирам дишането си и станах от леглото. Страхът скова краката ми и замалко да падна, но се задържах и пристъпих напред. Ослушах се. Вятърът продължаваше монотонно да припява, но освен него нищо друго не смущаваше нощната тишина. „Може би ми се е причуло”- реших аз и понечих да се върна в леглото, но сякаш за да ми докаже, че греша, стенанието се чу отново. Замръзнах с гръб към вратата и не смеех да помръдна. Усетих бучка в гърлото си, която ме задушаваше. Ръцете ми трепереха неудържимо, но успях да хвана черната дръжка на вратата и я натиснах бавно надолу. Вратата се отвори бавно и със скърцане. „Татко, казах ти да я смажеш” – помислих си гневно и пристъпих напред. В коридора беше тъмно, плочките бяха студени като лед. Стонът се чу отново, този път малко по- силно. Имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне, но тръгнах по коридора бавно, държейки се за стената. С всяка крачка буцата в гърлото ми се уголемяваше, а краката ми затреперваха по- силно. „Трябваше да си взема нещо, с което да се предпазя, ако стане нужда”- сетих се изведнъж и се огледах. Въпреки мрака, различавах очертанията на предметите около мен… Лампа, стол, поставка за дрехи… Нищо полезно… Върху един прашен шкаф съзрях стария си чадър и го грабнах. „Колко се радвам, че не го изхвърлих”- мина ми през ума и продължих напред. Чувствах как тъмнината ме поглъща и затворих очи за момент. „Не се отказвай, Даяна, недей!”- вдъхнах си малко сила и отворих очи. „Помощ”- стенанието се чу съвсем ясно и то точно до мен. Извиках и отстъпих назад, хващайки чадъра по- здраво. Бях стигнала до входа и през стъклената врата навлизаше слаба светлина, която ми позволи да забележа тъмната сянка на земята. „Прилича на човек”- помислих си аз и преглътнах. „Нещото” се раздвижи съвсем леко и промълви „Помощ”. Гласът беше отпаднал и прегракнал. „Господи, ако само успея да запаля лампата!”. Човекът явно се нуждаеше от помощ, но беше застанал точно между мен и ключа на лампата. „Действай, момиче, не се бой”- рекох си тихо, набързо казах една молитва и, стискайки чадъра в едната си ръка, се доближих до лежащия човек. Крачка, още една, още една. Почувствах как голият ми крак се допря до тялото и отстъпих леко назад. Опрях едната си ръка на вратата, а в другата държах чадъра. Бях готова да халосам човека, ако се опита да ми направи нещо, но той едва ли щеше да го стори… Пресегнах се бавно, много бавно, и чадърът се допря до ключа на лампата. Преглътнах отново, но голямата буца в гърлото ми ми пречеше, сякаш бях глътнала топка за голф. Чу се „Щрак” и лампата светна. Светлината ме заслепи и за малко не паднах върху неканения си гостенин. Успях да се отдалеча на няколко крачки от него и се свлякох на пода. Дишах учестено и шумно и чувствах ръцете и краката си отмалели. Насилих се да стана и се приближих към човека. Сега, на светло, бях по- уверена, но чадърът все още беше в ръката ми.
- Хей, ти- побутнах леко човека, но той само изстена. Чак сега видях локвата червена кръв на пода и ми прилоша. „Мразя кръвта,мразя я, мразя я” промълвих тихо и усетих, как в мен нещо се надига.
„Дишай, Даяна, сега не е моментът да припадаш”- заповядах си и затворих очи. „Забрави за кръвта, няма нищо страшно. Човекът се нуждае от помощ!”… Изведнъж гаденето премина. Отворих очи и видях, че човекът ме гледа. В погледа му се четеше страх и вик за помощ. Опитах се да го повдигна и свестя, но той беше прекалено тежък… Изстена. „Причинявам му болка”- помислих си аз и очите ми се насълзиха. Внезапно се сетих какво трябва да направя.
- - Стой… стой тук. Не, не мърдай- предупредих ранения, въпреки че и да иска, едва ли щеше да успее да се премести.
Захвърлих чадъра и затичах към кухнята. Вратата беше отворена и аз влетях вътре като хала, запалвайки лампата в движение. Грабнах телефона и набрах номера на Бърза помощ.
- Ало, ало, Бърза помощ ли е!?- извиках в телефонната слушалка и погледнах назад към коридора. Човекът си беше там…
- Да, кажете- гласът беше женски, мек и приятен.
- Има… има ранен в къщата. Моля Ви, елате по- скоро!- собственият ми глас звучеше истерично.
- Разбира се. Кажете ни адреса си и ще дойдем възможно най- бързо- отговори мило жената.
- Адреса … адреса ли? - заекнах на телефона.
- Да, адресът…
- Да, добре… Ул. 53, № 5… Зелена къща. – изрекох всичко това бързо като скоропоговорка и отново погледнах към човека. Той се раздвижи и изстена. – Моля Ви, побързайте!
Затворих телефона и се върнах при ранения. Не знаех кой е, нито как се е озовал у нас, но изпитвах съжаление към него. Страхът ми вече ме беше напуснал, на негово място имаше само състрадание. Всеки път, когато изстенеше, сърцето ми се късаше. Хванах ръката му и я стиснах.
- Ще се оправите, чувате ли ме, ще се оправите- говорех му тихо, страхувайки се, че от гласа ми го боли.- Не се предавайте…
Воят на линейката наруши ме прекъсна. Червената й светлина се отрази в стъклената врата… Малко след това тя се отвори и трима лекари с носилка влязоха в коридора. Аз се дръпнах и им показах човека.
- Той е ранен, моля Ви, помогнете му! – погледнах ги с пълни със сълзи очи. Единият лекар ми намигна и даде разпорежданията си на другите двама. Тримата внимателно положиха стенещия на носилката и го изнесоха от къщата. Вратата остана отворена, а аз стоях и гледах след линейката, в която се намираше моят неканен нощен гост. Нейният силен вой дълго огласяше мъртвата тишина…