С 3тата част проследяваме нова нишка, която ще бъде много необходима за по- нататък...

Борис Георгиев беше само на 18 години, но от 10 години се издържаше сам. На осемгодишна възраст остана кръгъл сирак- родителите му загинаха в тежко пътнотранспортно произшествие. Това беше най- ужасният ден в живота на Борис. А той си го спомняше, сякаш бе вчера.
Майка му Елица го събуди в девет часа, за да отидат за подарък на най- добрия приятел на момчето- Пешо.
Червеникавите коси на Елица галеха лицето на Борис, когато тя се надвеси над него. Тихият й глас, шептящ името му, беше като вълшебна мелодия. Нежният мирис на току- що изкъпаното й тяло изпълваше стаята със свежест.
Борис усети ръката на майка си върху главата си. Елица погали косите му и прошепна:
- Бори, миличък... Време е да ставаш.
Момчето стана от леглото и се хвърли на врата на майка си, а тя обсипа лицето му с целувки.
След закуска двамата отидоха на пазар и купиха страхотен подарък за Пешо, както и хубав тоалет на Борис за тържеството.
Когато се прибраха, на масата ги чакаше скромно угощение, приготвено от бащата на Борис- Валентин. Тридесет и две годишният мъж често правеше изненади на любимите си хора. Неведнъж се бе случвало да си тръгне по- рано от работа, за да вземе сина си от училище и заедно да идат на басейн или в някой парк. Валентин обичаше да пътува и да открива и научава нови неща, затова семейството често си правеше екскурзии. Кестенявата коса на мъжа бе гъста, но тук- таме прошарена със сребристи кичури, знак за тревогите, смущавали спокойния му живот.
Валентин обожаваше сина и съпругата си. Правеше всичко възможно те да се чувстват добре, правеше много компромиси и се радваше, защото Елица му отвръщаше със същото. През десетгодишния си живот като съпрузи Елица и Валентин минаха през много трудности, но винаги се подкрепяха. И на двамата им беше тежко, когато разбраха, че Елица ще забременее много трудно и може да останат без деца, но това не изстуди чувствата им. Дори напротив- сплоти ги и засили любовта им. Надеждата не ги напусна и след много безуспешни опити, най- накрая се сдобиха с така желаното бебе.
Елица и Валентин бяха щастливи родители със здраво и послушно дете и имаха спокоен семеен живот, уповаващ се на уважение, общи интереси и любов...
.. След обяда Борис се преоблече и надписа картичката на Пешо.
“Скъпи Пешо,
Честит рожден ден! Желая ти много щастие, успех в училище, много любов и всичко, което си пожелаеш, да ти се сбъдне!

Приятели завинаги: Борис”

Всяка буква беше изписана старателно с красивия почерк на момчето, който то не пропускаше да упражни.
Родителите закараха Борис на тържеството, а самите те тръгнаха към близкото село, за да се срещнат с близки приятели, които не бяха виждали отдавна...
Борис и до ден днешен си спомняше ужаса и страданието в очите на майката на Пешо, Мира, когато го прегърна, и думите, с които пълната полицайка му съобщи тъжната вест. В един миг момчето се смееше, а в другия хълцаше, сгушено в Пешовата майка. Мокреше жената със сълзите си. Борис виждаше единствено яркия образ на родителите си, когато се разделиха на входната врата.
Червеникавите коси на майка му отразяваха слънчевите лъчи и горяха като огнен ореол около нежното й лице, върху което грееше нейната красива усмивка. Пълните й устни бяха червирани с червен гланц, който остави лепкава следа върху бузата на Борис, когато Елица го целуна. Сребристите дънки и блуза с червен колан подчертаваха стройното й тяло, а алените обувки с висок сребрист ток правеха краката й още по- дълги.
Бащата на момчето носеше тъмни дънки, синя тениска и маратонки.
За довиждане той потупа Борис по бузата и през смях му заръча да бъде послушен. Двамата родители се сбогуваха с детето си, без да подозират, че няма да го видят повече.. А очите им го гледаха усмихнато, сякаш му вдъхваха сили да издържи всички препятствия в живота си.. и го молеха да не ги забравя...