5. Три дни след погребението пред голямата къща на Пешо спря малка червена кола, от която излезе определената от съда настойничка на Борис - негова далечна леля, с която той дори не се познаваше. Жената влезе в двора и се запъти към входната врата. Тънките токчета на оранжевите й обувки изглеждаха тъй, сякаш скоро ще се пречупят от натиска на огромното й тяло. Лелята носеше оранжева блуза, чието голямо деколте разкриваше пищните й гърди. Късата й дънкова пола беше толкова тясна, че човек се чудеше дали няма да се пръсне по шевовете. В ръката си, отрупана с разноцветни гривни, жената носеше голяма синя чанта и синьо яке. Лелята забиваше тънките си токове дълбоко в златистия пясък, който покриваше пътеката. На входната врата жената се спря и с пренебрежително движение на лявата ръка отметна тъмнокестенявите си, почти черни коси назад. След това натисна звънеца, който продължително иззвъня, и зачака, застанала в царствена поза. Минута по - късно вратата се отвори и едно малко момче застана на прага. То огледа жената от горе до долу и стъписано отстъпи крачка назад.
- Кой е, миличък- от стълбището се чу нежен, мелодичен женски глас и Мира застана до сина си.
- О! - това бе единственото, което успя да промълви, щом видя непознатата. Посетителката не можеше да бъде друга освен настойничката на Борис. Бяха я описали като “леко ексцентрична.”- Пешо, иди си в стаята- нареди Мира на все още стъписаното момче, което гледаше гостенката с широко отворени очи. Детето се подчини веднага и крачетата му затупуркаха по стълбите.
- Извинете- обърна се най- накрая майката към посетителката и се усмихна виновно. - Вие, предполагам, сте настойничката на Борис?
Нещо в нея желаеше да не е така. Тя се беше привързала към момчето и не можеше да си представи как ще го остави на грижите на тази жена. Крещящото й облекло смущаваше Мира.
- Да, правилно си предположила- грубо отвърна настойничката с дрезгав глас, станал такъв от честите посещения на кварталните кръчми. - Мога ли да вляза?
- Да, да, влезте. Съжалявам- Мира сконфузено се отмести от вратата и посочи към хола.- Натам, моля.
Гостенката бързо се запъти към посочената й стая, а токчетата й тропаха по покрития с плочки под. Без да чака позволение, се настани на един бял фотьойл и остави якето си на друг. Извади от чантата си кутия цигари и запали една.
- Да ви предложа нещо- кафе, лимонада, кола- попита Мира и бързо се насочи към един шкаф, където държеше пепелници. Нито тя, нито съпругът й пушеха, но имаха пепелници за гости- пушачи. Побърза да сложи един пред настойничката, защото бе сигурна, че ако няма такъв, ще изтръска пепелта на земята.
- Не- отговори високомерно жената и реши, че е време да пристъпи към това, за което бе дошла.- Вероятно детето, което ми отвори, е Борис?
- Не, не- Мира се настани на дивана, далеч от гостенката, чието ухание бе нещо средно между тютюнев дим и силен парфюм с натрапчив аромат. - Това беше моят син, Петър. Разбирате ли, те с Борис са най- добри приятели, винаги...
- Добре, добре- прекъсна я грубо настойничката.- Бих искала да видя Борис.
Мира неспокойно се озърна. Искаше й се да разбере нещо повече за тази жена и за намеренията й, затова рече :
- Разбира се. В момента пише домашните си, но след двадесетина минути ще бъде готов.
Посетителката се облегна на фотьойла и запали нова цигара. За краткото време, през което бе тук, беше изпушила три цигари, по чиито фасове имаше следи от яркото червило на жената.
Тягостното мълчание не се нравеше на Мира и тя реши да сложи друг пепелник. Запъти се към шкафа, но изведнъж спря, сякаш се сети нещо.
- Извинете, но не се представихте?
Жената кокетно отметна коси и проговори:
- Казвам се Саня. Не ми трябва вашето име.
Мира бе ужасена- тази груба, недодялана личност щеше да отглежда нейния Борис! Сложи пепелника на масата и отново зае мястото си на дивана.
- Не знам дали имате деца, но ако искате, мога да Ви помагам за отглеждането на Бори- заговори с надежда в гласа Мира. - Ще го водя и ще го взимам от училище, ще му помагам за домашните, дори понякога може да спи у нас...
Саня изтръска пепелта от цигарата си в черния пепелник и, държейки я в една ръка, облекна лакъта си на масата.
- Помощта Ви е добре дошла, но не мисля, че е възможно- изрече бавно и дръпна от цигарата си.
- За... защо... - Мира объркано заекна.
Саня отегчено въздъхна и загаси цигарата. След това запали нова със сивата си запалка, която постави на масата до пепелника. Мира стоеше неподвижна и наблюдаваше действията й.
- Защо?! - повтори отново.
- Смятам да отведа момчето с мен в Атина.
Последва кратко мълчание. Саня уморено дръпна от цигарата си, а Мира стоеше като ударена от гръм.
“Невъзможно”- помисли си тя, но думата замръзна на устата й. Противната леля бе пълноправна настойница на Борис и може да прави каквото си иска, дори да го отведе от родния му дом, чак в Гърция.
- Но това ще бъде голям стрес за него- опита се да я разубеди Мира. - След смъртта на родителите му, къщата и приятелите са единственото, което крепи и радва Борис.
Крайно отегчена, Саня избухна, захвърляйки новозапалената си цигара.
- Виж какво, госпожо! Не ме интересува какво радва малкия лигльо! Дошла съм да го взема със себе си и това и ще направя. Искам веднага да го доведеш и не ме интересуват домашните му!
По лицето на Мира се изписа искрен ужас. Тази жена беше чудовище, изглежда изобщо не искаше Борис, но защо тогава бе приела да му бъде настойник?! Майката на Пешо смирено въздъхна... Нямаше какво да стори.
- Добре. Сега ще го повикам. А багажът му? Кой ще се грижи за къщата? - попита тихо.
Саня вдигна захвърлената цигара от пода и изсъска:
- За багажа не се тревожете. А къщата... - устните й се разстегнаха в самодоволна усмивка.- Тя се продава.
“Продава се”- това дойде в повечко на Мира. Тя реши, че трябва да спаси къщата. Знаеше, че е безполезно да убеждава тази ужасна личност да не я продава, но щеше да измисли нещо. А засега щеше да си замълчи. Никак не и се влизаше в словесен двубой с огромната настойница, която изглеждаше дори по - голяма в сравнение с дребната Мира.
- Добре- кимна тя и се запъти към стълбището.- Отивам да доведа Борис.
Саня изгледа гърба й с неприкрито раздразнение и шумно си дръпна от цигарата.
След двадесетина минути на вратата се появи едно слабичко дете с бледо лице и черни кръгове под очите. До него вървеше Пешо, който тихо подсмърчаше, а най- отзад, държейки малък сак, беше Мира.
Саня угаси цигарата си в пепелника, в който се бяха появили още четири фаса, и стана, като грабна чантата и якето си от фотьойла. Приближи се към Борис с големи крачки и го огледа враждебно. Детето й отвърна със същия поглед. Мира и Пешо го бяха предупредили за странния външен вид на жената долу и Борис бе решил, че е неприятна особа.
- Аз съм твоята настойничка, твоя далечна леля, както би трябвало да знаеш. Името ми е Саня- представи се набързо тя и взе куфара от Мира.- Сега отиваме в хотела ми и довечера имаме полет за Гърция.
Борис изобщо не се изненада. Мира, която му бе съобщила и това, се зарадва и учуди, че той бе приел новината така спокойно.
- Хайде- дръпна го лелята и си проправи път към външната врата. Мира се отдръпна, но след това ги последва. Пешо тръгна след тях. В ръката си стискаше малко плюшено мече.
Когато стигнаха до колата, Саня вече се бе качила, а Борис тъкмо отваряше тежката, червена врата. Обърна се, когато Мира го повика. Тя клекна на тротоара и го прегърна с насълзени очи. Сърцето й се късаше за момчето, но знаеше, че е безпомощна да направи нещо.
- Пази се, детето ми- прошепна жената с пропит от сълзи глас и с мъка се откъсна от Борис.
Пешо изчака майка си да се отдръпне и тогава се приближи към приятеля си. Двете деца мълчаливо се прегърнаха и стиснаха ръцете си.
- Не забравяй девиза ни, Бори- промълви Пешо и му даде плюшената играчка- Приятели завинаги!
- Приятели завинаги- повтори тихо Борис, притискайки мечето в прегръдката си.- Никога няма да те забравя, Пепс!
Саня, която смяташе всички тези прегръдки и сладникави думи за чиста загуба на време, стоеше в колата с отегчено изражение и цигара в уста, но накрая търпението й се изчерпа.
- Хайде, качвай се най- накрая! – кресна тя и Борис побърза да се подчини. Затвори вратата, сложи мечето в скута си и, когато колата потегли, помага за сбогом през прозореца.
Пешо също му помага. Мира застана до сина си и сложи ръка на рамото му. Бузите й бяха мокри от сълзи. Двамата с Петър дълго гледаха подир червената кола, а когато тя се скри от погледа им, майката прошепна:
- Бог да те пази, момчето ми...