Хм... предишната глава нямаше успех, но .. .все пак пускам следващата, дано да е по- успешна..
В нея се връщаме при Даяна.

Даяна седеше неподвижно на мекото канапе и стискаше в ръцете си голяма чаша от бял порцелан, пълна догоре с димящ липов чай. Забила поглед в чашата, девойката наблюдаваше парата, която се издигаше и малко по малко изчезваше. „Не сме ли и ние като нея, уж сме истински и можеш да ни докоснеш, а всъщност сме просто… нищо…”- мислеше си момичето и отпиваше от горещия чай на малки глътки. Даяна задържаше вкусната течност в устата си, така че да докосне всяка частица от нея, и след това бавно я преглъщаше, за усети как разнася в тялото й приятна топлина.
Около нея безполезно се суетяха родителите й- Елен и Жорж, богати, безгрижни хора на средна възраст, чиято единствена цел бе дъщеря им да бъде щастлива.
„Щастлива ли съм наистина”- чудеше се Даяна, все така загледана в чашата си.
Беше красиво момиче, на прага на най- хубавата възраст- петнадесет години, с гъсти рижави коси, стигащи до кръста й, дълги мигли, изпод които блестяха като две звезди тюркоазените й очи. Имаше тяло, на което би завидил и професионален модел- тънка талия, перфектни черти, дълги крака… Беше в мечтите на всяко момче, имаше безброй ухажори, които не пропускаха случай да и покажат чувствата си. Взирайки се в димящия чай, Даяна леко се усмихна. Имаше много мили предложения, много интересни, но някои бяха направо досадни. Спомняше си за онзи фукльо, Теодор, който си счупи крака, в опит да привлече вниманието й. Ала нито едно от момчетата не беше това, за което мечтаеше.
Забавна и интересна за връстниците си, възпитана и усмихната пред възрастните, любима ученичка на всички учители, любознателна и умна- Даяна беше мечта за всеки родител. Всеки мислеше, че е най- щастливото дете на земята. Имаше скъпи дрехи, маркови обувки и чанти, голям, просторен дом и родители, които я обичаха- и все пак се чувстваше самотна и празна. Не беше сигурна, че тези, които наричаше свои приятели, ще я подкрепят, когато има нужда от тях, просто защото никога не се беше налагало. Беше щедра и тактична, винаги знаеше какво и как да каже и кога да замълчи. Случваше се да я обиждат, но вече не обръщаше внимание на обидите. Преди плачеше и страдаше, ала днес приемаше всичко с маска на безразличие. Все пак злобните думи достигаха до сърцето й и я раняваха. Но всичко, което се случваше в душата й, си оставаше там. Покорно приемаше решенията на родителите си, макар понякога да не ги одобряваше. За първи път се осмели да се опълчи срещу тях, когато предложиха да извикат бавачка, за да не остава сама в огромната къща. Макар да ги обичаше много, Даяна не успя да потисне гласа, който и шептеше какъв срам е за едно почти петнадесет годишно момиче да бъде поверено на грижите на бавачка. Реши, че трябва да ги убеди, че може да се грижи сама за себе си и че няма да и се случи нищо, ако преспи една нощ сама вкъщи.
А ето, че се случи. Момичето безмълвно огледа широката стая. Големите прозорци бяха покрити с дебели светлозелени завеси, които не позволяваха външни погледи в уютния хол. Копринените бледожълти тапети внасяха приятна свежест в стаята, на чийто под бе постлан зелен килим на жълти точки. Преди години Даяна обичаше да ляга на килима и да рисува със специалните си моливи върху белите си листи красиви рисунки. Най- често предмет на произведенията й бяха родителите й – майка й още пазеше детските драсканици в папка, скрита високо в гардероба си. Погледът на Даяна се спусна по големия плазмен телевизор и черните колони към него. „А може би онова момче няма дори дом”- помисли си с тъга момичето и отново погледна в чашата си. Беше почти празна, само пакетчето чай лежеше на дъното…
Майката на Даяна- стройна жена с изрусени коси и сини очи- безшумно се приближи до канапето и седна до дъщеря си. Очите на жената бяха зачервени и когато проговори, гласът й бе пълен със сълзи.
- Добре ли си, мила?
Даяна се насили да погледне майка си в лицето и да и се усмихне. Съжаляваше, че я кара да плаче. Чувстваше се виновна, но дълбоко в себе си знаеше, че няма вина.
- Мамо- момичето колебливо погали ръката на Елен -имам една молба.
- Слушаме те, Дая. Нали, скъпи?- майката погледна Жорж. Той доближи до дъщеря си и сложи тежката си ръка на рамото й.
- Разбира се. Какво искаш, миличка?
Жорж беше добре сложен мъж, на около четиридесет години, с червеникаво – кестенява къса коса. Той обожаваше малката си дъщеричка и отказваше да приеме, че тя пораства. За него Даяна все още бе бебето, което прохожда, детето, което се учи да кара колело, момичето, което се учи да пише и чете. Жорж си спомняше всеки миг, прекаран с дъщеря си. Тя беше всичко, което бе желал. Бе съвършена.
Даяна остави празната порцеланова чаша на ниската, стъклена масичка пред себе си и се обърна към родителите си. Питаше се как да им каже. Как да ги помоли?
- Мамо, татко- проговори тихо и реши да кара направо. – Искам да видя онова момче.
Елен и Жорж се спогледнаха с недоумяващ поглед. Настъпи неловко мълчание, което смущаваше и тримата. Даяна задъвка долната си устна- знак, че е много притеснена. Знаеше, че трябва да разбере кой е бил непознатият, иначе няма да намери покой. Желанието й не бе от любопитство. Щом затвореше очи, виждаше неговите с цвят на виолетка, пълни с болка и страдание.
- Скъпа, за кое момче говориш- попита най- сетне Жорж.
- За онова момче..- повтори Даяна и изведнъж се сети, че не е разказала на родителите си какво точно е станало. Разказа им накратко, като им спести колко много се бе уплашила.- Може ли да го видя? – гласът и бе тих и умолителен.
- Била си много смела, миличка- проговори мъжът, а Елен тихо подсмъркна. Когато погледна към дъщеря си, очите и бяха насълзени.
- Милото ми момиче- успя да промълви само това, прегърна я и захълца на рамото и.
- Мога ли? – Даяна бе трогната от реакцията на майка си, но знаеше, че трябва да попита. За нея бе важно да срещне онези виолетови очи, надявайки се този път да не крещят от болка.
Елен опита да спре сълзите си и погледна съпруга си. Той едва забележимо кимна и се усмихна със своята вълшебна усмивка, която караше сърцето на жената да спре. Тя погали рижата грива на момичето и я придърпа в прегръдката си. Жорж заобиколи канапето и седна до най-любимите си същества, които обичаше повече от всичко. Прегърна ги и тихо промълви:
- Ти си добро дете, Даяна. Обещавам ти, че ще направя всичко възможно да разбера къде е онова момче. Защото те обичам.