Отговор в тема
Погледнах часовника на телефона си. Малко преди полунощ. Времето беше подходящо. От няколко минути се бях появил на мястото а Коча сякаш не ме забелязваше.
- Сладур, к`во прайм? - попитах колкото да се въведа набързо в ситуацията
Коча спря да копае и се изправи. Погледна ме в очите и с леко раздразнение.
- Копаем - каза той, след което се обърна и ми подметна някаква лопата - Помогни малко
Хванах лопатата и скочих до него. Майната им на обувките от естествена кожа. Почвата беше мека и се копаеше горе-долу лесно. Метнах няколко лопати.
- Ам... Коч... що копаем? - заинтересувах се аз и спрях за момент
- Копаем за да направим окоп - каза той без да спира
- И `що се окопаваме в задният ти двор? - продължих да любопитствам аз, докато мятах още няколко лопати
- Врагът дебне. Следователно се окопаваме и започваме ние да го дебнем - лаконично обясни той
Погеднах с недоумение, но Коча продължи да си копае невъзмутимо. Продължих да копая и аз.
- Хубав окоп става - каза той, след като се подпря на лоптата и се огледа
Дупката беше с размери два на един метра и вече беше дълбока около метър. Много странно напомняше на гроб. Вероятно беше професионално изкривяване, тъй като Коча беше завършил някаква духовна семинария. Дори беше ръкоположен за поп.
- Коч... аз таковата... не че оспорвам... военен си, старшинка и всичко...
- Подполковник - поправи ме той и гордо вдигна брадичка
Е, явно съм пропуснал някои от повишенията му. Вдигнах рамене.
- Обаче да те питам, т`ва тука к`ъв окоп е? Малко ми прилича на ония дупки по гробищата дето ги копаят...
Коча остави лопатата настрани и седна.
- Гроб? Искаш да кажеш че копаем гроб?!? - възмути се той
Кимнах.
- Който копае гроб другиму... - започна той и направи мнгоозначителна пауза
- ... сам пада в него - довърших аз замислено
- Затова ние копаем окоп - продължи той и ми смигна хитро - Значи няма проблеми. Ще си направим окопчето, ще седнем в него, ще пием бира и ще чакаме врагът. После по мой сигнал скачаме за атака "На лопати". Контраатакуваме един вид. Минаваме по десният фланг и се озоваваме вгръб на врагът. Изтласкваме многобройният противник към окопа, после го закопаваме. Капиш? - завърши Коча и лицето му грейна от щастие
Не го беше замислил зле като цяло. Обаче си беше малко крайно.
- И `що "На лопати" - продължих лекомислено да оспорвам - Дай ще вземем някакво истинско оръжие. Такова дето връгът като го види, да напълни гащите отдалече... А пък и ако пуцаме отдалече по врагът ще е някак си по-безопасно, не мислиш ли?
- Кой е военният тук?!? - възмути се Коча и почака да го посоча с кимване - Значи атаката ще е "На лопати".
Тъкмо започнахме пак да копаем и от къщата се показа жената на Коча.
- Редник, бързо вкъщи! Мама и сестра ми искат да те видят малко и да те поразпитат... ако ти не дойдеш, ние идваме! - извика тя
- По дяволите! Отрязаха ни времето за бира в окопа! - тихичко каза Коча, сякаш на себе си и започна да копае с тройно по-голяма скорост. По производителност вероятно надминаваше ония сладки мини-багерчета които винаги съм искал да имам за да чистя вкъщи по-лесно.
За минута всичко притихна и се чуваше само пъхтенето на Коча и ударите от лопатата.
- Идваме! Как може да си толкова невъзпитан да не се появиш! - отекна същият женски глас в нощта
- Готов ли си, новобранец? - погледна ме Коча сериозно - Само ние двамата срещу врага. Дръж здраво лоптата си и Господ да е с тебе. Не показвай милост, защото таква няма да получиш. НА ЛОПАТИИИИ...- изкрещя Коча
Събитията потекоха мълниеносно. Коча чевръсто се измъкна от окопа и се втурна към приближаващите силуети с лопата в ръка. Нощта се разцепи от вик "Ураааа...", след което се чу тъп удар. Аз за същото време едва бях успял да се измъкна от окопа и се изправях на крака. Покрай мен прелетя лопатата на Коча. "Това не може да е на добре, нали трябваше да си стискаме здраво лопатите..." помислих си аз. Изправих се и видях тялото на Коча проснато на земята. Беше се хванал с две ръце за главата и се гърчеше, а пред него три същества от женски пол, едното здраво стискащо стъклена бутилка. По професионалната ми преценка ром "Хавана Клъб". И трите обърнаха поглед към мен. Подпрях се на лопатата. Явно контраатаката ни беше пропаднала.
- Пиийс, сестрички - казах аз и направих хипарският знак, след което спрях да се подпирам на лопатата и я оставих да падне на земята
- А, Сис, ти ли си... помислих че е някой от малоумните му приятели - каза жената на Коча
"И си била много права" помислих си аз. Горката е изпаднала в някаква заблуда.
- Аз, таковата... минах за съвет. От Коча. Ама явно не е било най-подходящото време...
- Съвет от него? - искрено се разсмя тя - Ти пък намери какво да ме излъжеш.
Вдигнах рамене. Извиних се за безпокойството и тръгнах да си ходя преди Коча да се е свестил напълно. Докато лежеше и мигаше на парцали хич не му беше до моето дезертьорство. Пък и трябваше да смеля двеста и седемдесет километра до вкъщи.
(Около час и половина по-късно)
Вкъщи. Едно приятно място - светая светих. На вратата съм си окачил мой некролог, който да отказва хората които ме търсят. Отстрани до звънеца съм вързал LAN кабел като бесило и има бележка "Позвънете за инструкции ако не можете да го използвате ефективно и по предназначение...". Самият звънец пък е друг куриоз, тъй като такъв липсва. Има две жички. Черна и червена. Даваш ги на контакт и така. Ако си късметлия - звъниш. Ако не... удря те малко точец. Между другото е ободряващо. Ако не мога да се събудя го ползвам като жокер. Кофти факт е че като те удря тока от звънеца ми и електромера върти, та му се завива свят. После аз го плащам тоя ток със спестените от закуски пари. Не, няма проблеми. Аз по принцип си лягам точно преди закуската, така че направо не усещам как ги пестя тия пари.
Толкова за до вратата. А колкото до това какво се иска да оживееш преминеш ли я един път - спорно е. Някои ще кажат здрава имунна система и бронежилетка. Други биха казали че само ако си носите комплект за първа помощ и имате медицинско образование. По-интелигентите същества успяват някакси да се адаптират и не поемат много поражения. Аз лично, ако бях изправен пред такава ситуация, бих заложил на късмет. На подобно място не знаеш кога, откъде и какво точно ще изскочи, къде ще те захапе и дали ще е отровно.
Въпреки всичко това си е моето вкъщи. По подразбиране е естествена среда в която вирея. Проблема е на всички останали които по някаква злобна шега на съдбата са се оказали на това място. Не е лесно да преживееш флората и фауната на това място, но за момента жертви с трайни(повече от месец) увреждания няма. Може би освен Диди, но то нейното е психическо и причината не беше потвърдена официално от лекари.
Всичко вкъщи се намира в някакъв крехък баланс. Привидно нещата са хаотични и повечето от тях без определена цел, но всъщност не е така. Ето например хладилника. Ще попитате защо е близко до вратата. Ами за да може да се барикадирам по-лесно. Или ще се учудите на голямата купчина кабели за интернет. А да сте се замисляли колко кабел Cat5 ви е нужен за да оплетете импровизирана въжена стълба от 6-тият етаж до земята? С няколко ловки движения и си имам "авариен изход". Всичко, ама всичко си има функция. Ако премахнеш едно - все едно теглиш майната на всичко. Както казах - крехък баланс. Има само един недостатък - изглежда все едно не си чистил и подреждал от първото пришествие насам. И точно тук възниква проблема, който е породен от номер Единадесет, пряката заместничка на номер Десет.
Позвъних вкъщи, от третият път. Просто не съм свикнал да звъня вкъщи, не е от мазохизъм. То или е отключено, или съм си вътре или пък имам ключ. Но този път бях оставил ключовете си - за всичките четири врати - на номер Единадесет. Да може да се заключи, понеже я било страх да остане сама и на отключено. Не бих се съгласил, освен ако това не беше единственият начин да се измъкна и да потърся съвет от Коча - човек врял и кипял в семейните отношения много повече от мен.
Чу се прещракване на ключалка. После второ. Накрая вратата се открехна и се показа лице. Едва се удържах да не извикам "Ебаси, пусни си ме вкъщи..." и да набия един крак на вратата. Вместо това се насилих да се усмихнах.
- Ой, миличко ти ли си... - каза тя с тъничък глас
"Не, привижда ти се. Аз съм полярна мечка, идвам да изям теб и семейството ти" помислих си аз. Обаче кимнах. Спомних си за тактиката на Лошо: "Кимай и се усмихвай, тя ще спре да говори...". Вратата се отвори, за да ми предостави ново изпитание. Номер Единайсет се беше екипирала с моя халат. Черният ми халат, с извезаните по него златни идиотщинки. Не с някоя от десетките хавлии за баня, плаж и така нататък които имам складирани, ами с халата ми. Сведох тъжно поглед и какво да видя? Мацката с моите чехли. Черните, с извезаните по тях златни идиотщинки. Не с чехлите за гости, ами с моите. Четирдесет и четвърти номер. Очевидно й хлопаха. Ама ги беше нахлузила. Сега аз трябваше да ползвам чехлите за гости. Ужасно.
Влязох и седнах на фотьойла, след което се усетих че аз тая мебел вкъщи не я помня. Всъщност имам смътен спомен за нея, още от времето... малко след като се нанесох... може би. Само че една сутрин намерих Борката и Васкес заспали прегърнати върху остатъчците от счупения фотьойл, а около тях разхвърляни презервативи. Без опаковки. Не питах какво са правили, въпреки че те отричаха дори без да съм задавал въпроси. Ясно си спомням как скупчих останките от фотьойла и ги натъпках някъде в гардероба.
"Че интересно, мацката поправя разни неща..." помислих си аз малко преди да усетя как фотьойла се олюлява под мен. Тръгнах светкавично да ставам, но явно просто дадох допълнителен тласък и цялата конструкция под мен се разпадна. Всички заедно поехме двадесет сантиметра надолу.
- Не ми се получи много стабилно - заоправдава се номер Единайсет и артистично направи тъжна физиономийка
Мигнах тъпо. Два пъти. После въздъхнах.
- Нищо, душичке... - успокоих я аз
- Кажи сега как беше на работа... - доволно попита тя
Работа? Аз? Работа?!? Алоооу! Ще се обиждаме ли, какво... О, зацепих.
- Дребосък, искаш ли да ти разкрия една тайна? - повдигнах многозначително вежди аз
Приковах й вниманието. Беше седнала на табуретката срещу мен. Табуретката, която загубихме безследно миналият Никулден. Беше си сложила двете ръце на коляното ми и ме гледаше в очите, попивайки всяка моя дума.
- Ама нали можеш да пазиш тайна? - продължих аз и я погледнах изпитателно няколко секунди докато кимне - Сега... да излезеш "по работа" и да си "на работа" са две коренно, ама коренно различни неща... - просветлих я аз в ситуацията
Още ме гледаше с благоговение. Реакция. Очаквах реакция. Пет секунди. Толкова й отне.
- Ахааа... значи ти... си бил "по работа", а не "на работа"... - възкликна тя и лицето й се озари от щастие че е схванала ситуацията. После помръкна - А като не си бил на работа къде се губиш четири часа? - възмутено попита тя - Да ме оставиш тук сама...
След което ме удари ме по коляното с юмручето си и ме погледна навъсено. Замислих се.
- Ходих до Карнобат да ти купя... - казах аз и се разрових в торбичката която носех - ...банички с ябълков пълнеж. Имах усещане че ще ти допаднат - усмихнах се аз
- Ой, колко си миличък... чак до Карнобат... - възкликна тя и започна с любопитство да си оглежда баничките с ябълков пълнеж
Всъщност Карнобат не ми беше чак толкова далеч - бях минал около два, два и половина пъти по-голямо разстояние.
- Не си карал като луд, нали? - погледна ме изпитателно номер Единайсет
- Тц - възмутих се аз - Моля ти се... познаваш ме все пак, нали?
Тя се усмихна щастливо. Грешка, мацка, грешка. Правилният отговор тук е "Питам точно защото те познавам, а каквото и да ми отговориш ми е ясно...". Щастливият разговор беше прекъснат.
- Предупреждение! Батарея критически низко! Неизбежное закрытие системы через двадцать три минуты... Все связи расцеплены в целях экономии власти - разнесе се кристален женски глас откъм терасата.
Лаптопа ми. Някой достатъчно малоумен индивид се беше нагърбил да изнесе трикилограмовият последен писък на техниката на терасата и да го зареже там без възможност да се зарежда. Станах от остатъците на нещото наричало се преди малко фотьойл, а части от него се поразхвърчаха наоколо и се завтекох по посока звука.
Тъжно. За огромно нещастие бях оставил лаптопа на Виста, което е позволило на номер Единадесет да се развихри. Сега си имах "Sex and the City" всички сезони, всички епизоди. Двадесет и два гигабайта. Според лога хардисковете за известно време са се превърнали в летящи чинии, сваляйки малоумният сериал със скорост от около осемдесет до деветдесет и пет магабайта в секунда. Много тъжно. Внесох траурно лаптопа обратно в стаята и го включих да си се зарежда.
Като се наведох направих ново откритие. Теракота вкъщи всъщност бил бял, а не сив на тъмно сиви ивици. Облещих се. Премислих дали е възможно за времето в което ме е нямало някой да смени теракота за бъзик. Не, не беше възможно.
- Брей, това с какво го почисти - възхитих се аз и посочих надолу към пода
- Ооох, не питай - проплака номер Единадесет - Намерих едно, чакай да ти го покажа... - продължи тя
Завтече се към банята и след секунда изскочи с петлитрова тубичка в ръка.
- Ха... Хаааг... Хагла.. - засрича тя надписа
- Хаглайтнер?!? - оцъклих се аз и направо се телепортирах при нея да погледна тубата. Почти празна - Тиквичке... кажи ми моля те, колко го разрежда това? - притеснено попитах аз
- Ама то разрежда ли се?!? - попита наивно тя с тъничкото си гласче
Плеснах се силно по челото и се стоварих в останките от фотьойла. Теракота наистина е бил сив на тъмно сиви петна.
- Да знаеш колко търкане падна... Вярно че отиде почти всичкото, ама гледай как светна тук - доволно обясни номер Единадесет и се завъртя като балерина
Това нещо се разрежда. Петдесет милилитра в десет литра вода. И се мие бързо, до минута-две, понеже разяжда всичко освен стъкло. Тя е изляла почти пет литра, неразредени. Зарежи дето литъра струва четирсет лева... за теракота ми стана мъчно. Повече ми допадаше сивичък.
Алкохол, трябваше ми алкохол. Иначе съвсем щях да дам откат. Отидох до хладилника и започнах да вадя. Портокалов ликьор. Текила. Лед. Лимони. Къде по дяволите са ми лимоните?!?
- Ъмм... тука да си виждала няколко лимона да се изтъркалват от хладилника и да поемат в неизвестна посока? - попитах притеснено аз
- Опа... едни зелени ли? - усмихна се невинно тя. Кимнах. - Лайм? - усмихна се пак тя. Аз пак кимнах - Ами аз... не знам дали знаеш... ама аз много ги обичам. И като ги видях си взех малко...
- Добре, къде са останалите? - възкликнах аз
- Няма останали - отсече номер единайсет гордо
- Един килограм?!? Изяла си един килограм зелени лимони? - отново се оцъклих аз. Този път тя кимна.
Аааайде всичкият алкохол наобратно в хладилника. Пропадна ми коктейлчето "Маргарита". Забелязах че липсват още неща от хладилника. Например двайсетина яйца от Великден. Реших да не го правя на проблем. Ще каже че издребнявам.
Огледах се. Сякаш не си бях вкъщи. Едно от малкото непроменени неща беше леглото. Реших да потърся спасение в него. Метнах се отдалеч. Грешка. Макар и географски местоположението му да беше същото, както и ориентацията му спрямо оста север-юг - промяна и там имаше. Явно не са й стигнали силиците да го премести та затова - ново десет. Вместо черните ми сатенени чаршафи сега имаше някакви странни, на облачета. Бяло и синьо. Да ти се доповръща. И възглавниците бяха само три. Край на честният бой с възглавници, който вземе двете е господар на ситуацията...
Докато се усетя, номер единайсет се сгуши в мен. Все още с моят халат. Искам си халата по дяволите. И чехлите. Да ходи да си ръфа баничките с ябълковият пълнеж по прашки и сЮтиЙЕн.
- Казвала ли съм ти че те обичам? - попита номер Единадесет като се надигна да ме погледне в очите
Аз погледнах тъпо.
- Първите десетина пъти тая смешка беше добра, ама започна да се изтърква... - скастрих я аз
- Ти си лош... - възмутено каза тя
Не думай. Определено не ми се лежеше повече. Трябваше да направя нещо за да не откача съвсем. Тръгнах да ставам от леглото, обаче номер Единадесет се вкопчи в ръката ми.
- Ще я прегриза ако се налага... - казах аз и кимнах към ръката си за да е по-убедително
Пусна ме. Докопах се до лаптопа. Вързах го набързо към колоните и си пуснах музичка. "Madonna - The Power of Goodbye". Щеше да ми оправи настроението. Волумето на мах, да се абстрахирам от околните звуци. Излязох на терасата и се загледах надалеч, че да не виждам какво е покрай мен. Ей сега си бях вкъщи. Доволно. Даже цигарка си запалих от кеф.
Блаженството е нещо крайно. В моят случай продължи около минута-две. Песента изведнъж прекъсна и вместо нея почна някаква чалгия. По добре бих приел удар с мокър парцал. Всъщност побой с мокър парцал. Влязох и спрях музиката. Всъщност просто лиших лаптопа от мъките му - изтръгнах му батерията. По-жален звук от този на загубилите мощност дискове и вентилатори - няма. Обмислих накратко ситуацията.
- Тиквичке, аз ще си ходя - щастливо обявих аз
Брилянтно. Разбира се, не мога да живея повече на това място. То е съсипано. Даже хлебарката ми я нямаше. Нося си от Аспарух Двадесет и Две. Бях я убил с електрошок, после си я бях набучил на карфица като трофей. Някои хора имат за трофеи глави на глигани, елени... аз - труп на хлебарка. Бях си я запазил, защото тук хлебарки нямаше. Все едно да имаш глава на полярна мечка за трофей, а да живееш на Екватора. Номер Единадесет явно я беше изхвърлила.
- Как така ще си ходиш? - притеснено ме погледна тя
- Ами така - казах аз и се обърнах към прозореца. Определено натам беше изток, затова се обърнах на запад и протегнах ръка напред - Двеста-триста километра нататък. Нищо работа...
- Аууу... - усети се тя - ...ама трябва да минем през вкъщи да си взема някои неща...
Чакай. Задръж. Кой ти е казал че ти идваш?!?
- Не се беше сетил за това, нали миличък? - усмихна се тя и ми залепи една целувка
Хм. Чакай. В главата ми се заформи план. Аз знам по-големи дяволи от нея... не съм сигурен дали ще сработи, ама да видим. Да я заведа в другото ми вкъщи щеше да е груба, ама много груба грешка. И там щеше да направи реформи и да ми го развали. Обаче ако я заведях при родителите ми... щеше да е интересно. Даже почти беше сигурно че сама ще се изстреля наобратно със свръхзвукова скорост.
- Кифличке, обаче не отиваме вкъщи, понеже в момента е под карантина - обясних аз - Мистъри... едно мяниаче от София... докара някаква екзотична болест от Бермудският Триъгълник и все още дезинфектират. Сиииилно заразно - смотолевих аз - Отиваме малко на гости на мами. Да ни сготви мусакица...
Леле, чак се размечтах. Станах много убедителен, като всеки път когато съм вдъхновен от мусака. Час и нещо по-късно вече се носехме към родната обител(място обитавано от родители, бел.авт.). Пристигнахме около три-четири сутринта. Идеално време да се прибереш при родителите си некакнен и неочакван. Оказа се обаче че имам пропуск в плана. Баща ми, пича, решил да отиде да си почине малко - риболов на Балчик, а може би после малко и в Гърция. Ще се прибере на петнайсти, може би двайсти. Ако не върви риболова. Ако върви - към началото на декември.
Останах с едно много, много лошо впечатление от цялата история. Сега мами и номер Единадесет са някъде наоколо и си говорят от часове. Усещам че ще се съюзят срещу мен, което не вещае нищо хубаво. Един вид - сам си го натресох. По последна информация по-късно днес ще цъфне и милата ми баба. Което означава че липсва само сестра ми, за да се заформи четворен съюз срещу мен. И, о повярвайте ми - тя ще се появи. Понеже мъжът й отиде да работи(спасява се човека) за два месеца надалеч. Изток, Запад, Север, Юг. Нямам път за бягство, обграден съм от четирите посоки. Може би това е последното нещо което успявам да напиша като свободомислещо същество...
Бих потърсил съвет, помощ, нещо... Но щом Коча не се справя - няма кой да помогне. По-скоро се поучете от допуснатите грешки и си вадете поуки докато все още можете. Сега мисля да обърна един коктейл докато все още има лаймчета в това жилище и да легна да спя с надеждата да не се събуждам. Лекинка...
Отдавна ви чета и все повече се гордея с нашата страна: ето вече и в психиатриите интернет е достъпен.
My evul side ish powered by nostalgia... hush!
Бате Сис, каква я мислихме ние, каква стана тя...
4 vs. 1 не е работа. И все пак толкова ли е лошо момиченцето?
"It's one of the great tragedies of life — something always changes."
Dr. Gregory House
Изяла му е лайма и му е пренаредила цялото жилище.
Да бяга по-далече.
This world is spinning around me
This world is spinning without me
And every day sends future to past
Every breath leaves me one less to my last
от това наистина може да си изкара поуки човек xD
Не знам какъв съвет да ти дам ама просто искам да кажа че имаш талант за писател. Много ми хареса как си си разказал историята.
Или как я е преписал(копирал)Първоначално написано от Eddie
Явно, обаче, жените при автора не се задържат за повече от 4-5 дни.
На 29 срещу 30 август заряза номер 8.
А на 9 септември сутринта пише за номер 11...
This world is spinning around me
This world is spinning without me
And every day sends future to past
Every breath leaves me one less to my last
Много готин стил на писане, ама не разбирам смисъла - т.е. ти сам си го правиш всичко (ако историята е с автобиографични нотки)
Съвети на хора, които се чудят какво да подарят на човека, когото "много обичат", не давам...
Мисля че сам си я е писал, защото му следя мненията от година и нещо и ми е направило впечатление, че винаги има много добър стил на писане.Или как я е преписал(копирал)
А също така си направих труда да копитам първите две изречения в google и търсачката показа че ги има само тук.
Сис си пише сам мненията. Възхищавам му се на начина на поднасяне на информацията.
"It's one of the great tragedies of life — something always changes."
Dr. Gregory House
ЕВАЛА ТОГАВА !
Тва нещо и пари да ми даваш няма да го прочета!!!!
--------------------------------------------------------
Всъщност, може да се окаже доста увлекателно. Особено в 7:30 сутринта...
This world is spinning around me
This world is spinning without me
And every day sends future to past
Every breath leaves me one less to my last
Жалко... Щото аз го прочетох и наистина е много добро!
В щастието не се самозабравяй, в нещастието не се отчайвай.
Да ва .... ся ще ме накарате да го прочета
Едит: Прочетох го Добро е
--------------------------------------------------------
ААААААААААААААААААААА
МЪРЗИ МЕ ДА ЧЕТА.
Тебе как не те домързя да го напишеш...
Е, винаги могат да ти "охладнеят чувствата" като успееш да я изкопчиш от майка си и тръгнете към вкъщи.
Хах бате, как си се подредил така сам
От тук нататък ще знаеш, че не трябва да събираш женската част от родата с номер n-ти и особено ако слуша чалга и ти облича дрехите
P.S. Бати има дарба да пише и винаги мненията са си негови, не копира нищо !
Come out, come out wherever you are...
не можах да повярвам някак си на историята но като видях че сезоните на секса и града са 22.46 гигабайта повярвах
Единствения начин жена да иска мъж.
Единствения начин да я имаш в ръцете си.
Ако искаш да задържиш момичето до края на живота си...
просто и разбий сърцето.
220-Constellation whispers: You are connection number 1498 of 65535 allowed.
220-Constellation whispers: Local time is now 03:19. Server port is: 23
220-Constellation whispers: This is a private system - No anonymous login
931 Constellation whispers: ACL match. Your connection won`t be killed immediately.
221 Constellation whispers: You will be disconnected after 525 949 minutes of inactivity.
LOGIN Sys
331 Constellation whispers: Login Sys OK. Password required
PASS (password not shown)
150 Constellation whispers: Accepted admin connection
PASV
227 Constellation whispers: Entering Passive Mode (85,14,6,98,61,132)
Шшшш. Тихо. Тихо да не ни чуят. Гледай обаче как са го измислили лаптопа - много приятно. С безшумни копчета. Тя си спи, нищо не подозира, а пък ти си пишеш ли пишеш ^^ Не е ли подло? :P
Note to self: Да напиша наръчник "Двадесет и седем ефективни начина да се измъкнем от леглото без ТЯ да усети..."(с притурка "Хиляда триста и осем начина как да замажем ситуацията ако ТЯ все пак усети")
Натрупали са се няколко неща на които искам да отговоря, та затова да започвам преди да са ме прекъснали (:
valdesbg пита:
Бате Сис, каква я мислихме ние, каква стана тя...
4 vs. 1 не е работа. И все пак толкова ли е лошо момиченцето?
Не ме разбирай погрешно. Хич не е лоша. Метър шейсет и пет, четирсетина килца, сини очички... със последните ме гледа наивно доверчиво. Откъде тази липса на интуиция, откъде тази липса на инстинкт за самосъхранение - не знам. Груба грешка е да ми се вярва така. На други хора - не вярва, на мен - вярва безусловно. Ела го разбери сега. Бих приложил снимков мат`риал, ама единствената нейна снимка която имам и не е с откровенно порнографски елементи е... ъм... призрачна(разбирай размазана). Сега не бих рискувал да я снимам - ще вземе да се събуди.
Проблема е на едно по-високо ниво и не мисля че има нещо което тя може да направи за да го преодолее. Малко е трудно да го разясня с няколко изречения, но ще се пробвам. В тиквата ми има някакъв образ на същество. Същество от миналото. С времето този образ си е отлежавал, отрицателните черти са били премахвани, били са добавяни нови положителни такива. Черти които е почти сигурно че съществото послужило за изграждането на образа в главата ми - няма. И всеки провал на някое друго същество да се пребори с този образ е завършвал само и единствено с провал. В крайна сметка се стига до пределното положение, където например Ани е можела да бъде по-добра от образа в тиквата ми. Но понеже Диди, Лили и Мими са се провалили и са тласнали образа в главата ми още повече към съвършенството, Ани е изправена пред непосилна за нея задача и отпада от класирането.
А ако не успее да се пребориш с образа в главата ми - лошо. Винаги ще намирам някакъв дребен детайл който да ме дразни. С времето все повече и повече. Докато не стигнем момента в който образа в главата ми просто не стане още по-добър. После започваме всичко отначало. Накрая ти писва цялата фантасмагория. Най-вече онова с имената. Започваш да раздаваш номерца
Но да се върнем на въпроса. Не, не е толкова лоша, вероятно аз се заяждам за дреболийки. Не мога да преценя трезво все пак
LadyDi коментира:
Явно, обаче, жените при автора не се задържат за повече от 4-5 дни.
На 29 срещу 30 август заряза номер 8.
А на 9 септември сутринта пише за номер 11...
Ха, не се бях замислял за това. Номер Десет можеше да изкара още някой друг ден, но реши да направи огромният скандал че сервитьорката ми дала кафе с късметче "Любов" и ми смигнала, а пък аз съм й оставил голям бакшиш. Разбираш ли - конспирация! Аз даже не знаех какво е късметчето. Разбрах в последствие с викове и крясъци. А на кого е намигнала, намигнала ли е изобщо, просто има тик на окото или е нещо съвсем друго - един Господ знае. А аз бакшиши винаги оставям, освен когато съм/сме замислили нещо подло
InternetTroll пита:
ААААААААААААААААААААА
МЪРЗИ МЕ ДА ЧЕТА.
Тебе как не те домързя да го напишеш...
Бях изправен пред алтернативата да стоя с майка ми и номер Единайсет, за да си говорим за живота, Вселената и всичко останало. Ти пред това и да седнеш да пишеш - кое си избираш?
Anonimka пита:
Date: Thu, 10 Sep 2009 23:38:57 +0300 (EEST)
From: Anonimna Anonimka <a************@abv.bg>
To: admin@badmin.org
Message-ID: <176949900.44545.1252805129137.JavaMail.apache@mai l22.abv.bg>
Subject: N/A
MIME-Version: 1.0
Content-Type: multipart/mixed;
X-Priority: 3
X-Mailer: AbvMail 1.0
Content:
Prochetoh kakwo si pisal w onia forum i ne razbiram zashto si oshte s neia kato nishto niama da se poluchi mejdu was. Razdelete se i potarsi niakoe momiche koeto naistina da obichash.
Мила ми Anonimka, притежаваща IP адрес 91.139.185.42, ситуацията е малко по-различна. Номер Еднадесет се пада приятелка на позната на друга моя позната. Аз вероятно бих подминал номер единадесет и вероятно можеше да се засечем с теб на билярд клуба, който се намира на петстотин метра от у вас в посока юг-югозапад, но не би! По цялата гореописана верига от познати е потекла информация и накрая аз учитиво бях помолен да изляза с номер Единадесет. Тук все още не беше фатално, понеже всеки си се прибра вкъщи. Но моята позната дойде лично, на крака - да ме бие и да ми се кара - какво съм бил направил на номер Единадесет - не спирала да плаче след като се прибрала от срещата ни. Много учтиво, с потупвания по главата ми беше обяснено че номер Единадесет било добро момиче, много ме било харесало и заслужавало поне да получи шанс. Един дявол знае истинската причина поради която се съгласих. Мога да ти изредя много. Въпреки всичко се съгласих да й дам шанс. По-скоро мигнах два пъти на парцали, но според моята позната това се брои за съгласие. Сега нали разбираш - не може така... хоп - е й дадем шанс, после хоп - след два дни "Ами мерси, това беше".
babity съветва:
Е, винаги могат да ти "охладнеят чувствата" като успееш да я изкопчиш от майка си и тръгнете към вкъщи.
Няма вкъщи. Разрушено е. Онова там - чистото и подреденото - не е вкъщи. Из главата ми се върти едно нещо(не е бръмбър):
"...Колко мили са до Авалон? Нито една или безчет. Сребърните кули бяха паднали, сред море от кръв."
(Който познае откъде е това, без да ползва гугъл - печели две бонус точки. При събрани пет бонус точки можете да ги размените за плюшена играчка или воден пистолет - по избор)
Може да се направи много хубав аналог между двете неща, но за целта трябва да сте прочели книгите от които е горният цитат. А аз знам че вие обичате да четете, затова няма да ви занимавам
Malcho пита:
Date: Sat, 12 Sep 2009 18:10:25 -0300 (EEST)
From: Malchuganski <m***********@badmin.org>
To: admin@badmin.org
Message-ID: <2826.8114718141.1241968225.squirrel@badmin.org>
Subject: lkegkdfslkfdl
MIME-Version: 1.0
Content-Type: multipart/mixed;
X-Priority: 3
X-Mailer: SquirrelMail/1.4.13
Content:
ш маняк ква е таз пайнерка дето ми отваря вратата като те потърся у вас е?
Имаш да ме черпиш дето не си дигаш телефоните и не ми отговаряш в скайп. Аре обади се за кафенце че да опрайм общата раота брат. Брата идва неделя вечерта с алфата и той ше иска да се видите
Сега за да ти е тъпо - няма да ти оправя правописните грешки, да те гледат всички. Средно ми завършил, специално...
Финито. Сега заминавам да си потрся място в леглото между номер Единадесет и котарака. Ако съм достатъчно ловък даже няма да разберат че съм липсвал. Лекинка. И... умната
Отдавна ви чета и все повече се гордея с нашата страна: ето вече и в психиатриите интернет е достъпен.
My evul side ish powered by nostalgia... hush!
Ами от това което прочетох мога само да ти дам съвет да изтикаш образа на въображаемия индивид от главата ти. Е разбира се ще коства време, системни ресурси и ще причини посттравматичен стрес, вероятно, но пък няма да ти е толкова лошо след това. Честно.
Друг вариант е да обожествиш въпросното въображаемо същество и да заживееш в "един по добър свят"
Въпрос на избор.
И не знам от къде е цитата, обаче ми стана интересно и отворих гугъл. Няма точки за мен, няма и воден пистолет. Но ще издиря книжката
"It's one of the great tragedies of life — something always changes."
Dr. Gregory House
Пък ако много ти е свидно за мадамата винаги можете да си поговорите. Дъъълго и олигофренично, точно както жените го обичаме и да и обясниш, че много бърза. За идеалния образ... не мисля, че ще намериш номер перфектна.
Мноооооооооого дълго, няма да го чета. (:
“I don’t know why I’m scared,
I’ve been here before,
Every feeling, every word,
I’ve imagined it all,
You’ll never know if you never try,
To forget your past and simply be mine” ♥ Adele
пич напиши си книжка
Напомня ми на "Пътеводител на галактическия стопаджия" като изключим фантасмагорията.
А въъъъ
Наречете ме болен мозък, кажете че нямам вкус - дреме ми (: Нещо средно между пикник и барбекю. И аз не знам как да го нарека. Май е богоугодно(демек - на мен ми допада идеята
Още не съм много сигурен как го роди болният ми мозък. Изтиках на покрива два шезлонга и една печка "Елва". От тия, старите руски печки, с реоатаните, дето едно време като ги включваха повече от три наведнъж в България и втори блок в АЕЦ "Козлодуй" почваше да изнемогва. Изкарах и лаптопа плюс колонки 5.1 за по-реалистична обстановка. Ей, тия "колонки" ме изгърбиха. Панасоник явно не са чували идеята "правим ги малки и компактни, но със същата мощност". Нем. Трябва да са ОГРОМНИ и неудобни за носене, нали. Но пък за сметка на това лъскавите надписи Panasonic са задължителни, няма как...
Получи се много приятно. Лежиш няколко десетки метра над земята, гледаш целият скапан град отвисоко, печеш си филийки хляб и пилешки шишчета на печката "Елва"... кулуминацията е да гледаш залеза и да си слушаш "Phil Collins - In The Air Tonight". Най-вече кога пича откача с барабаните... ей тогава почти изживявам душевна ерекция. Разбира се, имаше и минуси - в случая бяха два. Единият беше номер Единадесет, другият - че нямаше как да кача хладилник горе. И двата се преживяват сравнително лесно
Препоръчва горещо на всеки да опитаРазбира се, ако сте чалгаджия ефекта не е гарантиран, дори да замените "Елва" с "Dilongy", "Panasonic" със "Panasonik" и да пуснете последният чалга хит. Гаранции - няма
Сегааа... да изтикам образа от главата ми - добра идея. Нещо обаче ми куца реализацията. Разбирай - не се получава. Може би това е поради липсата на адекватен план за действие в подобни ситуации, знам ли. Както казва хирурга ми: "Спокойно... или ще ти мине, или ще умреш..."(а като добави и "Ще те помоля да платиш предварително операцията..." направо изтръпваш
Бабиту, нещо губя логиката. Говорене... дълго... олигофренично... аз не обичам да усуквам, освен ако не е въже около вратът на някой който ме е дразнил дълго и методично(спокойно, сестра ми не се брои
Та, да дам пример, за да бъде крайно ясно. Мрънка за сладкарница, мрънка - цели две минути. Е, писна ми. Заведох я. По пътя, разбира се, трябваше да забрави накъде сме тръгнали и да се залепи за витрина на магазин за обувки. Жалко че нямах шпатула да я изстържа. Притежава уникалното женско качество да спре да приема и предава когато се захласне по обувки(колани, чанти и всичко останало). Как не забравя да диша - честно, не ми е ясно. В крайна сметка за около половин час изминахме всичките двеста метра до най-близката сладкарница. На зиг-заг по витрините.Уатевър. Влизаме вътре, да си харесаме нещо. Тя се колебае между два вида(нормално, пак добре че не са три или повече). След дълго чудене и спорене относно вкусотийката "Моцарт", аз и продавачката се обединяваме че "Моцарт" е дроб. Не става. Препоръчваме на номер Единадесет да си вземе друго. Следва странната реплика:
- Оф, ще ме помислиш ли за свиня ако си взема две вместо една?
Как да отговориш на това?
- Естествено че няма...(драматична двусекундна пауза, колкото да ми обърне гръб)... понеже аз вече си го мисля...
Добре че имам бързи рефлекси. Dodge, Parry, Miss, Block!
- Плодова тарталета
Продавачката гледа тъпо:
- От снощи е... още ли я искаш?
Аз искачам с решение:
- А руло тоалетна хартия върви ли към нея?
Не вървяло. Но съм можел да си купя ако искам. Не, мерси. Изскачам с решение номер две:
- Тогава - "Моцарт"
Номер Единадесет пак се възмущава. Нали "Моцарт" не било хубаво, що съм си го вземал. Спестих и репликата "За да не одрискам орталъка"(колко съм тактичен, а?
И в края на краищата - какво? Изяде половината парче от едното и каза "повече не мога"...Чаках я половин час да се донатъпче с другата половина, а второто го опаковахме да го занесем на племенника. Плащането на сметката прераства в миниатюрна война. Деветнайсет лева, с намаленията за деца(бъзикам я, първокурсничка - какво да я правиш...). Доплнителните загуби са два счупени нокътя и копче от ризата ми. Интересно защо такава война се води само за сметки под петдесет лева, а иначе е много кротичка...
Та да обясним. Искам да не й дреме колко парчета сладостии си поръчва и да се чуди кой какво ще си помисли. Да си поръчва колкото си иска. Мен ако не ми изнася - чао, мерси за отделеното време. Като е излязла с мен - ще ме търпи да й плащам сметките без значение големи или малки. Мен така са ме учили. Да си спести парите, да си купи щъпучки и да си щъпука весело. На нея такива неща й харесват. Ако не й изнася - чао, мерси за отделеното време. Защото то от там се почва. Днес няма да платя сметката защото тя много настоява, утре ще спра да си слагам хард дисковете в хладилника, след седмица ще слушам чалга понеже тя искала да слуша. След месец гледаш как и двамата сме изтрещели - аз гледам сериали и плача заедно с нея, тя пък понякога си пуска хард рок и почва да чисти компютри от прах... Беги-мани
Като казах хард рок - "Guns n' Roses - Sweet Child O'Minе"
FFS! Задължително е да го прочетеш щом един път си отворила темата... не си ли чел(а) правилата на форма?!? И не мисли да лъжеш, щото не бива... мога да ти онагледя защо трябва да се спазват правилата:
Зарязвам ви, щот` ми се отвори работа (: Умната...
Отдавна ви чета и все повече се гордея с нашата страна: ето вече и в психиатриите интернет е достъпен.
My evul side ish powered by nostalgia... hush!
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2025 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
