Впечатлен съм. Впечатлен съм от номер Единадесет. Тъкмо когато си помислиш че си й видял коронният номер, пирона на програмата и няма накъде повече да се изложи пред всички - тя излиза с цяла нова програма. Скрит талант, спор да няма.

Страх ме е. Страх ме е от мен самият. Преминал съм отвъд един предел, граница... нещо в главата ми е прещракало и в момента почти не мога да се позная. С лекота, даже без да се замислям вземам решения и извършвам действия които до преди няколко дни беше изключено дори да се задържат в мозъка ми за повече от секунда преди да бъдат категорично отхвърлени като възможности.

До сега никога не си бях позволявал да мина с около осемдесет пред районно полицейско под учудените погледи на половин дузина униформени, след което да скоча на спирачките правейки абсолютно забранен обратен завой и още преди скоростта ми да е паднала до нула да започна пак да ускорявам към тях. Ама го направих. Знаете ли как бягат като пилци пред гледката на приближаващият ги преден капак? Забавно ми се стори. Помислих че е подходящо да им кажа да наглеждат колата, а те бяха толкова втрещени, че не успяха да отреагират на секундата. След като добавих в последствие с кой ще се срещам в РПУ-то им - бяха много доволни да застанат покрай колата с която дойдох и да я наглеждат. А после на влизане... да смигна и да направя жест "обади ми се" на някаква трийсетина годишна мацка с полицейска значка, която мирно и кротко си говори по телефона... отдавам го на това че бях близнал една "Маргарита", но все пак можех да си спестя пращането на въздушна целувка, която да я накара да ме изгледа изпитателно от главата до петите и да каже по телефона "Чакай че се разгорещих...", докато ми се изчервява като ученичка. Рофл? Не, това не съм аз, а някой друг...

Но за да не се объркате съвсем, нека всичко бъде по реда си...

Обявих война на номер Единадесет. Но за мен обявяването на война е нещо символично. Понеже знам че разполагам с достатъчно ресурс който да впрегна. Притеснява ме обаче че колкото и да се опитвам най-накрая всичко ще свърши грозно. Затова - символична война. Символична, дотолкова че единствената вреда която мога да нанеса на отсрещната страна е чрез бездействието ми. Това в деветдесет и девет процента от случаите не е приятно, понеже и хората които по някакъв начин се чувстват "повече на моя страна" отколкото на "страната на врагът" решават да бездействат. Определени неща започват да стават безкрайно трудни, бавни и мудни за реализация. Но нoмер Единадесет реши да отнесем войната на едно ново, по-активно ниво. Директна конфронтация, директен сблъсък на силите. Разбира се аз не бях уведомен за това нейно намерение...

А и предполагам е щял да се загуби ефекта на изненадата. Злият гении номер Единадесет ми прати хора. Неведоми са за мен пътищата по които сa разбрали часът, датата и мястото на което ще се намирам. Главно защото и аз не бях много сигурен. Това ще стане ясно в последствие - ще спретна една хубава чистка сред познатите ми при първа възможност. И все пак си е факт - хората бяха там, чакаха мен, аз не знаех за тях и определено не бях подготвен за подобен сблъсък.

Както и да го увъртам, каквото и да ви лъжа - три на едно не е битка. Особено когато всеки един от онова "три" е с по двадесет-тридесет килограма по-тежък от човека представляващ срещуположното "едно". Още повече когато две части от "три" влязат в гръб на "едно", чиито две ръце са заети с чанти. Не знам как ви изглежда, но като за първи опит в подобен тип мероприятие да останеш прав пет-шест секунди ми се струва добро постижение - при положение че не можеш да избегнеш нито един удар, а те целят само в главата. Можех и повече да остискам, но единият имаше доста, доста солиден десен удар. Aко не се лъжа - точно от неговият втори паднах.

Не разбрах каква е логиката след като съм паднал на земята да ме заплашват с ножове. Точно тогава се засмях истерично и нещо ми прещрака в главата. Повратната точка. Дори бях тръгнал да се изправям с неясна за мен цел. Очевидно нямаше как да скоча и да изляза победител в едно на три, дори при положение че нямаха ножове. Мисля че ми направиха голяма услуга като ми охладиха ентусиазма с по един крак в главата. Кой знае как щяха да се развият нещата ако се бях изправил тогава. Най-вероятно съществуването ми щеше да бъде прекратено по-бързичко от заплануваното... Разбира се, това е момента в който се загатна защо по дяволите се случва всичко това. Само загатнаха. Но с достатъчно специфични думи и словосъчетания за да мога да направя връзката. Смях се още. Истерично. Честно казано освен да си получа още един ритник по главата друго не постигнах. Не е голяма далавера, но виждаш звезди за десетина секунди, а още поне толкова ти е трудно да определиш кое е "горе" и кое е "долу", затова си лежиш. За да не губиш време после можеш да се попревиваш от болка. Не че помага кой знае колко, но пак е нещо.

Когато успях да се изправя до седнало положение, като пич си придърпах Пепсито което си бях купил и една кутия сладки. Подпрях си се на бордюра, смях се, хапнах си, пийнах си безалкохолно... живот си живея! Както казах вече бях прещракал отвсякъде. Плана на номер Единадесет беше посработил и се намирах горе долу в задънена улица, понеже ми липсваха всякакви видове документи, всички телефони, всички дебитни и кредитни карти, лаптопа, всички пари, всякакви ключове... абсолютен блокаж. Не че няма измъкване, просто ситуацията е доста tricky, най-вече ако искаш да го направиш като хората.

Ще спестим скучните и дълги обяснения. На кой му се занимава да ги чете? В крайна сметка реших да мобилизирам малко от познатите си. Както винаги те се престараха. Просто обичат да се престарават. Всичко което исках е ударно отрядче от 3-4 въоръжени човека. Така де, щом сме стигнали до директна конфронтация - нека избеснеем на макс? Получих седем превъоръжени руснака, бивши спецназ. Престараването започна още от човека който ми ги прати, понеже е вдигнал на крак цялата полиция. Още ми е пред очите как единият руснак подава телефона си на някакво полковниче, а горкото полицайче след като взе телефона се опули, застана мирно, започна да отдава чест и да казва "Да, г-н генерал", "Разбрах, г-н генерал" и "Веднага, г-н генерал". Буквално пребледня пред очите ми. Не знам с кой е говорил, а не ме и интересува особено. Аз генерали не познавам.

Тогава ме лепна прещракалото настроение. Обърнах се към Саша и си поисках пистолет. С налудничав поглед. Саша направо остана безмълвен и направи една крачка назад. Ама Гриша обича да гледа сеир - извади някакво Glock-че, демонстративно провери дали е зареден и ми го подаде. Не е лошо пистолетчето Тогава съвсем ги втрещих. Казах им, почуквайки по масата на всяка дума, с драматични паузи: "Искам да се лее кръв и да хвърчат глави на фона на женски писъци и детски плач". Помълчаха ми малко. Саня кимна, а останалите малко се спогледаха... определено никога не ме бяха виждали такъв. Спокойно - и аз не се бях виждал такъв.

Естествено престараването. Коча, сладуркото мамин, чул недочул какво се е случило - събрал няколко колеги и ми цъфва няколко часа след руснаците. Деветнайсет униформени военни, с военните джипове, радиостанциите, оръжията и всичко... като го видях се хванах за главата - всичките до един са абсолютно невменяеми. Даже повече от мен. До обед пристигна и Косача с още петима негови човека. И Малчо събрал хората на брат си, довел ми ги - още десетина човека. Пристигаха още и още... До края на деня разполагах с около петдесет, може би малко повече... въоръжени човека, които бяха заели целите пети, шест и седми етаж от хотела на мой познат. Просто не мога да приютя толкова народ вкъщи посмъртно... Ето на това му викам престараване - за трима келеша се изсипа миниатюрна армийка. Без да броим че полицията в областта беше нагрявана по телефоните през половин час от различни хора...

В момента в който се разбра името на единият от тримата беше отприщена сила която не можех да контролирам... Колона от около десетина джипа се изнася в посока адреса. Няма червен светофар, няма зелен. Няма пешеходни пътеки, няма предимство на други коли. Малкото хора дръзнали да не се преместят от пътя на колоната просто биваха подпирани отзад и побутвани за да се усетят че не са за тая лента. Когато пристигнахме нещастната отрепка се опита да бяга... хората с които беше - също. Никой не стигна много далеч. Руснаците едно мога да им призная - в спецназ са усвоили много добри подходи. Без да обелят и дума си го разпределиха - кой крак, кой ръка, кой глава - всеки усуква, огъва... вързаха го на осемдесет и осем. Такива писъци от болка не бях чувал на живо друг път. Едва имаше време да си поеме въздух за да започне отново да вие на умиране.

Мен не искаха да ме пуснат да сляза от джипа, докато не обещая че няма да го разстрелям на място. Понеже знаят че аз рядко обещавам нещо и си го спазвам... обещах. За коленете нищо не бяха казали. Добре че Гриша има бързи реакции и ми взе пистолета още докато го вадих за да му отнеса коленете. Искам да ми куца цял живот. Бях го запланувал по три-четири патрона на коляно. Честно. Няма такава операция която да го оправи после. Като ме видя как обеснявам "Ама Гриша, моля ти се, аз само в коленете няколко пъти..." ония направо оцапа гащите... Почна покрай писъците да вика че щял да им каже каквото искат да знаят... глупава история. Никой нищо не го е питал, той иска да споделя. Попищя още петнайсетина минути, като през цялото време обесняваше че бил епилептик. Саша се усмихна и каза че всички които хване изведнъж ставали епилептици. Ония да ми се окаже наистина епилептик... кофти късмет. Купона беше започнал само преди двайсетина минути и тоя вече беше аут. Ние какво - на релакс парти ли сме?

Зарязахме го. Когато успял човека се обадил в полицията да се предаде сам. Всичко си признал и поискал да го задържат някъде и да не го пускат навън. Тъжно. Ние междувременно се захванахме с вторият. Маниачето със стабилният десен, дето ме свали... коравичък добитък, остана в съзнание почти час. Ама ние за никъде не бързахме. Те капят като мухи, а ни оставаше само още един освен този. Дотогава бях гледал само по филмите как се пие вода от тоалетна, но в действителност изглежда малко по-гадно. Най-вече ако не си си чистил тоалетната добре(хора, моля ви се, чистете си тоалетните, та ако се наложи да пиете вода оттам да не повръщате...). Отидохме с руснаците да си вземем кафета докато го чакахме да се свести, за да си го продължим. Всички други ги бяхме командировали да търсят третият. Обаче на връщане виждаме как отпред спират две патрулки с пуснати лампи... звъннахме на Гриша да се изнася нанякъде от апартамента. Ония полицайчета ни развалиха купона - арестуваха ни го...

Третият скатал. Просто потъна в дън земя. Обявиха го за общонационално издирване, моите хора по цял ден обикалят по двама-трима като преяли из града да го засекат. Няма и няма. В квартала му военните са си установили периметър и обикалят на смени... ако се появи и остава на място. Ама няма... stealth копеленце... скоро, скоро ще е... ако не утре, вдругиден. Ако не вдфругиден - тая седмица. Ако не тая седмица или месец, тая година. Аз съм търпелив човек и нямам склероза. Но както казах съм прещракал...

Прещракал дотолкова, че влизам в банката и обявявам че банката работи за мен. Не съм свикнал с опашки. И да чакам. За да си внеса два лева и петдесет стотинки, с които да започна процедурата по издаване на лична карта. Уат дъ фак?!? Да ме карат да чакам двайсет пенсионера за да внеса на ръка 2,50... ZOMG?!? Обясних им че ако прекарам повече от една минута в чакане просто при първа възможност ще преместя всичките пари в съседна им банка, където няма да се налага да чакам - издиктувах им номер на сметка и си казах името - ако искат да си го проверят. Мацката почна да ми преглъща на сухо и да ми кокетничи като видя за каква сметка става въпрос... Тринайсет секунди обслужване. Казах й ако прави толкова бързо мусака да ми се обади. Може ли да има толкова прост народ - застанала с химикалката в ръка, да си записва номера ми... аз телефони нямам, тя номера ще ми записва. Нищо не й казах - хванах се за главата и излязох. Май наистина ще местя парите от тая банка...

Което ми напомня за обслужването на МТел. Велико! Ако искате просто да влезете, да си свършите работата и да излезете - не е там мястото. Не, не ме разбирайте погрешно - беше забавно, приятно... но мудно и флегматично. Час и осем минути обслужване. Просто не искаха да ме пуснат да си ходя. А всичко което исках е да си купя два телефона и да си върна два номера. Няма братче. "Ще се наложи да останете клиент на Мтел поне още една година...". W T F?!? Спирам, почесвам се по брадичката, сбърчвам чело и си говоря на глас "Дам, дотук бях бях клиент на Мтел над десет години... дали ще остана още една... момент да помисля..." и след няколко секунди драматична пауза се обръщам към трите лица вперили очи в очакване на отговор. Почвам да кимам саркастично, казвайки с всичката ирония на която съм способен "Да, да... ще остана още една година при вас...". Добре че имаше една готина служителка - русичко, къдраво момиченце да се засмее на случката, за да не си помисля че всички там са бавно развиващи се. То тя се попика от смях за тоя един час, но това си е отделен въпрос. Следващият път ще настоявам тя да ме обслужи, че да мине по-цивилизовано мероприятието(дам, трябва ми и трети телефон, но не е спешно...).

Съдебната медицина е огромна аномалия в България. Като си чета медицинското излиза че ме е прегазил влак, след което отгоре ми е паднал противотанков снаряд и в последствие съм си блъскал главата със засилка в копитата на добитъци представляващи нещо средно между Йетита и Джабероукита, носещи между 67-ми до 75-ти номер обувки с пискюлчета. Да не говоря че на излизане засичам три санитарки да въртят едно от ония легла с колелата - с труп на него. Все едно въртят баница с късмети. Стоя и ги гледам как си го въртят... едно двайсет секунди минаха преди да се усетят. Някакъв дядо починал там, хубаво, ама защо трябва да се прави гавра с труп? Бутнете го в хладилника и го оставете намира... щях да ги запукам с шамарите, докривя ми. Добре че Саша ме дръпна да си ходим. Така ги карат труповете из болниците, да знаете... ако ще мрете - недейте в болница, само ще им направите кефа.

Обаче сега си имам солидна причина да нося боен пистолет. Може би най-положителното нещо в цялата история. Веднага след като оправим глупостите покрай личната ми карта ще нося напълно законно боен пистолет с мен. Ще си взема някаква гъзарийка, която прави големи дупки. Да е по-ясно кои дупки са от мен, кои са от някой друг. Не искаме да си преписваме чужди заслуги, нали?

А, да не забравя да се похваля - на някакви розови хапчета съм. Уж да съм по-спокоен. Да ви кажа под секрет... нещо не ме ловят. Ям ги като бонбони - нулев ефект. Спя час-два и като се събудя съм в едно приятно деструктивно настроение. Искам да хвърчат глави и да се лее кръв. Имам някакви надежди че като привършим с третият ще ме поотпусне... ама ако не стане така?

С номер Единадесет се срещнахме. Не много по нейно желание, ама какво да се прави - то не може винаги както на нея й оттърва. Взех от Косача CLS350-ката му. Абе може ли тия от Mercedes да си правят всичките коли пълни талпи? Един нормален модел съществува ли?!? Имам чувството че каручка с магаре ще се движи по-добре. Деветдесет градусов завой с седемдесет се усеща все едно правиш четворен лупинг със изтребител, от тия старичките... МиГ 21... усещаш си корема два метра настрани и един назад... А Коски като ми я даде - мина погледна си таблото, видя едно бяло петно, плясна се по челото и каза "Гле`й докъде съм мяткал..." Наплюнчи си ръкава и го изтърка Уникално. С повече от два пръста не съм хващал волана, а скоростите гледах да не ги сменям много много... А, ама разбира се че в колата се слуша само чалга, моля ви се. От най-върлата. Плеъра беше оставен на repeat да пее за някакво шампанско и някакви сълзи - не посмях да го пипам. Коски да си го оправя.

Мацката не я знам какво си е помислила като видя CLS-а да поднася и да качва бордюра право устремен към нея. Никаква реакция. Чак като излязох и ме видя - пребледня като платно, заби поглед в земята и се обърна да си ходи. М, не така миличка... застанах й на пътя и си я спрях. Мълчи, не ще да ме гледа в лицето. Питах я с каква цел ми праща хора... мълчи и гледа надолу. Много исках да я напсувам и да й изсвяткам един, ама пусто му възпитание... въздържах се. Питах я дали има да праща други хора, че тия малко поокапаха - пак ми мълчи. Интересно - преди много й пляскаше устата, а сега хич. И пак питах... дали иска да й пратя аз хора. И пак нищо не казва. Обясних й какво е "мълчаливо съгласие" и почна да ми преглъща на сухо. Ама запази мълчание. То като не ти отговорят на три последователни въпроса - как да водиш разговор? Обясних й че тя изобщо не иска да се виждаме втори път по този повод и я накарах да ме погледне, да я видя дали е разбрала. Погледа ме няколко секунди - разрева се, тръгна да се опитва да ме прегръща... моля, моля... изхленчи нещо че "не искала да стане така"... Хванах къра. Тя какво очаква - да ми прати хора, и ние да седнем да разцъкаме четворка белот, да изпием по една бира и да си разказваме вицове?!? Уат дъ фак, Кольо?

Кой знае как щяха да се развият нещата... не че щях да я ударя - няма такива неща. Пустото му възпитание. Обади се началничето от РПУ и ми каза да отида при него "по-най-бързият възможен начин". Пф. Toя човек има ли акъл да ми каже нещо такова? Ай ай - слушам и изпълнявам буквално нареждането на органите на реда. Зарязах ревливото да си реве колкото си иска и скочих в колата. Не знам кой по дяволите позволява на жена да вземе книжка и да кара Corsa. Фатална комбинация е. Една такава, в рамките на половин минута, последователно ме накара: почти да й се инсталирам в багажника, кажи-речи да вляза под самосвал и за малко да ме подпре автобус отзад. Изравнявам я, с около 90, оная настъпва моля ви се! ОМФГ! Правя й знак "ти в ред ли си", а тя ми показва палец нагоре и ми смига. Запомних й физиономията, ще се срещаме да си говорим...

Повършали сме си три дни... После учитиво бях помолен от местните власти "ако можело" да отида някъде на почивка, понеже съм привличал "криминални елементи от цяла България". Ама ако не можело да отида на почивка нямало проблеми. Не ми се стори лоша идеята - да си почина малко, на гости на вуйчо ми. Все пак нали е шефче в "Арсенал" - викам си да взема да се повъоръжа малко, предварително. Човека е абсолютно невменяем, кефи ме. Води ме на полигонче да пуцна един път с РПГ - няма второ такова изживяване. Дупка три метра на три метра в хълма който целих. Вярно че беше двайсет метра настрани... кофти мерник имам Според вуйчо ми РПГ-то спокойно ще срути поне половината от четиристаен апартамент. Допадна ми, ама не е много компактно да го разнасяш с теб. Пробвах няколко от новите им модификации на Калашников... имаше един много добър - сгъваем приклад, олекотен... бива, бива. Хич не е зле. Като дръпнеш спусъка - само се разхвърчават гилзи покрай теб и след пет секунди мишената е на дроб, а пълнителя е празен. Обаче пистолетите които пробвах не радват толкова... нищо не ми легна на сърцето.

Сега ми е нервничко. Издрънчал съм вече седем от розовите хапченца само днес. Според мацката... лекарката... от три трябвало да заспя и да не се събудя поне четири часа. Май съм улучил някакви ментета. То с моят късмет... и още ми е прещракало. А уж си почивам. Само обикалям като преял наоколо и не мога да си намеря място. И секса не е същият вече. Аз направо разчекнах мацката - на следващият ден едва ходи - а аз нищо братче. Няма свършване. И не ми се яде... отивам на ресторант, поръчвам, поръчвам, поръчвам... изям една-две хапки и останалото го зарежа. Реших да се напивам, отивам да пия "Маргарита" - нищо. Адският бълвоч. Хвърлих два пъти повече пари отколкото струва коктейла на сервитьорката й й казах да каже на бармана че за нищо не става. А пък там съм си пил десетки пъти същият коктейл, приготвен от същият барман... отидох на друго място - същата история. Бълвоч, с лаймче. Ебати ужаса. Сега не мога и да си пия. Пробвах да си поцъкам игрички - WoW нещо, DoTA, StarCraft... на петата минута ме хваща съклета и ми идва да вкарам един крак на монитора. Поне с пушенето нямам проблеми - почнал съм по четири кутии на ден да удрям...

Тая сутрин се обаждам на докторката дето ми даде хаповете, викам й така и така мацка, не сработват схемите дето ги измисли, к`во прайм? Не можело да не сработват. Да съм идел на преглед при нея. Ела сега ги разбери. Единият ми вика "ако може да напуснеш града за два-три дни", другият на следващият ден ми вика "ела". Аз какво, ще седя и ще решавам от тия логическите задачки как едновременно да съм и да не съм на определено място? Я спасявайте поединично... и тая докторка ми вика да съм си пишел каквото ме притеснявало. На листче, с химикалче. Абе ей, мишок... аз - с лист и химикал. Бъзика ме нещо. Че се сетих че имам да задавам тука въпрос за едни точки. Ще излезе че ми свиди едно водно пистолетче или една плюшка...

Въпроса, въпроса... да видим... спомням си нещо на Стоян Михайловски:

"На върха на една липа
Всрeд Стара Планина
Орелът съгледал гадинка нищожна,
Гърбата,
Рогата,
По-мръсна от зъмята,
От дявола по грозна…!
— Какво ли е туй нещо тука?
Извикал Царьт на въздуха;
.........................(поорязано)
Животец в една чурупка,
Подвижна кратунка,
Гневът, или смехът на Божеството...
.........................(съвсем отрязано)"

Та, какво е онова нещо там което е съзрял орела? (:

Сега след като си изпълних заръките от доктора да пиша(а си мисля че писах доста... макар и че едва ли покривам 10% от всичко) и си зададох и въпроса, мисля да си ударя един студен душ, после един топъл, накрая още един студен, а ако и след това още ми е нервно ще отида да си проветря бръмбърите в главата нанякъде високо в планината...

ПП. И умната...