Ей, каква хубва тема! Браво!

Да ви разкажа и нашата история:
Бяхме 9-ти клас като се запознахме. В момента, в който ме докосна знаех, че е ТОЙ! След няколко дни бяхме на купон заедно и решихме да пробваме. Ама нищо не излезе-20 дни ни се видяха много!
През следващите години беше много трудно и минавахме през най-различни настроения- от неразделни, до това да не се поздравяваме, въпреки че бяхме в 1 клас. През това време всеки с връзките си и с преживяванията си. Но никога, дори за секунда, не съм си помисляла, че не е той единсвения! Винаги, винаги съм го вярвала. И нито за миг не спрях да го обичам и да страдам.
До един прекрасен есенен ден на 2008, когато, и двамата с ужасно разбити сърца, решихме, че трябва да се пробваме пак. 2 месеца по-късно живеехме заедно в неговите родители, 7 месеца след това се изнесохме самостоятелно, сами се издържаме, и да ви кажа това е най-тежкото изпитание! Живот и здраве, тази есен, и двамата на 22, ще си имаме наследник
Това, което ни крепи през тези година и 8 месеца заедно е мотото:
"Всички са срещу нас, ние заедно сме срещу тях!" Вече не се караме! Само от време на време леки дразги. Нагласили сме се един към друг, но толкова се познаваме, че знам кой звук ще го издразни и какво ще го накара да забрави за гадния ден, както и той знае за мен...
Когато човек е наясно със себе си, нещата се случват, дори след години

Желая ви много, много любов и търпение! И правете компромиси само за тези, които го заслужават