Тъжното е че почти всички теми в раздел Любов са тъжни.. , пуснати от объркани и наранени тийнове.. Ето тук и моята история.. която е щастлива поне за сега.. и ще я споделя. . С моето момче сме заедно почти 7 месеца. Имахме много трудности.. проблеми ,неизказани думи.. и двамата грешихме много пъти..в началото, опитвахме се да оправим всичко и все нещо куцаше.. губех надежда а не е трябвало.Винаги трябва да носим надеждата със себе си.. Времето което прекарвахме заедно ни сближаваше все повече и повече.. нощите.. утрото което посрещахме заедно.. Може би не осъзнавахме как се променихме и двамата към по-добро,научихме се да се разбираме перфектно.. Да посрещаме проблемите заедно.. Да не се караме един на друг,да проявяваме разбиране.. и да не повтаряме предишни грешки..някак израстнахме много ... и станахме като едно цяло.. Той за мен си е моето перфектно момче..Грижи се за мен,обръща ми внимание, милилчък е .. разбира ме.. слуша ми просотиите и лигавщините понякога.. Когато ме прегърне се чуствам толкова малка.. защитена.. сигурна.. и обичана.. Радваме се постоянно един на друг все едно сме от вчера заедно.. усмихнати гушнати.. щастливи.. Днес сутринта когато отворих очи и го гледах как се гушка в мен осъзнах че всички проблеми и трудности които ни се случиха са ни довели до тук.. Дори и тогава в най-трудните моменти не спрях и за миг да вярвам в нас.. и е имало защо.. дори сега се усмихвам пишейки за него.. Благодаря на всички които си направиха труда да прочетат темата ми..