помощ трябва ми есе

[Simon4ety]

на тема простими ли са греховете или какъв е адът на съвремения човек и за какви грехове плаща той.Трябва ми най касно до сряда....

[iiordanova]

Тук едва ли някой ще ти го напише.
Имаш достатъчно време до сряда.
Сядай и пиши.
Помоли майка си или някой друг за помощ , ако не можеш сама.
Не очаквай някой от тук да седне да ти го напише.

[Simon4ety]

е аз не очаквам питам защото някой може да го има .... а пак и не ме бива много много и за това

[iiordanova]

Да , права си. Не всеки може да пише есе.
Аз мога , но имам да пиша и за мен няколко. И нямам време за теб.

[TEARS]

Простими ли са греховете?


Какво можем да считаме за грях? Едни вярват че е грях да обичаш, да се радваш на земните блага, да изпитваш нужда от ласки; на други дори не им мигва окото, извършвайки убийство или кражба- едни от седемте смъртни гряха... Къде е границата? Мисля, че зависи от чувството за добро и зло в самия човек. Ако той може да ги разграничава, може да различи и правилното от греха.
През живота си човек все някога греши, дори и малко.Но неволно стига до въпроса- кога ще се разплати за това...и на кого? Дали чак след смъртта има възмездие за всичките ни злодеяния?Защото ако беше така, всеки на земята щеше да прави каквото си поиска, без страх за възмездие. А вече към края да се замисляме какво сме извършили и как сме живели. Но нали сме изживели живота си- добре или зле, пълноценно или не, но той е минал - важното е да сме се чувствали уверени в своята правота. А вече е все едно какво ще дойде след него.Може би цяла вечност ще трябва да търпим бумеранга на делата си.
Но живота не е такъв. Мисля, че човек плаща за злодеянията си докато е жив. Дори и никой да не знае какво сме сторили, достатъчно е че ние знаем. И така съвестта ни е нашия съдия и палач едновременно...
Но можем ли сами да си простим? Или ни трябва някой , който да ни даде подкрепа и прошка? И
Колкото и не набожен да е човек, в трудни моменти винаги има нуждата от някаква подкрепа, да вярва, че някой бди над него и следи всяка негова стъпка. На тази сила ние се молим и за прошка, когато сме съгрешили. Но на земята обществото съди постъпките ни, или прощава. Но кои грехове можем да простим- на себе си и на другите?
Нима не може да се прости на майка, която, защитавайки детето си,се осмелява на убийство, или на бедняк, откраднал от надменния богаташ, за да може да се изхрани? Та нали за техните грехове са прегрешили други...А лъжа в името на нещо добро? Но разбирането за добро е различно, затова и лъжата може да бъде ‘благородна’, но също така и долна.
Но понякога хората извършват грехове съвсем трезво, осъзнавайки какво правят, но без да спрат. Това е до вярата. Ако не вярваш че убийството, или кражбата е грях, няма да те е страх от възмездието и ще продължаваш, без да спреш.
Но ако извършиш престъпление от нужда, или от неопитност и обърканост? Не заслужава ли човек тогава прошка? Толкова млади хора се поддават на изкушенията, но после осъзнават грешките си и се покайват. Такъв е героя на „Песен за човека” на Никола Вапцаров. Не всеки убиец е звяр, не всеки крадец е нищожество. Една покаяла се душа има правото да живее, да започне наново, както и да е прегрешила. Защото е трудно сам да намериш сили да застанеш пред себе си и да си признаеш че си извършил нещо грешно. Самият спомен за това е достатъчно наказание...ако човек иска да се разкае.
Всеки ден ние се срещаме с изкушения, водещи до грехове. Едни им устояват, други са понесени от тяхното течение, но се обръщат назад, трети са завинаги отнесени. Важното е да умеем да намираме в хората дори и малката искрица, която може да им върне предишния живот, дори самите тях, докато не е станало прекалено късно.

[Simon4ety]

лелеле спасии мее мнногоо ти благодаряя ще те черпя

[TEARS]

Радвам се,че съм помогнала с каквото мога