Чувствам се глупаво и някак недовършена, непълна, недоизкусурена, некачествена дори. От друга страна съм усмихната, весела, жизнерадостна, натрупала толкова много положителна енергия в себе си, че вече ми идва в повече и жадувам за малко от онази специфична болка, която чувстваш по несподелената любов. От доста време не съм изпитвала никакви чувства към никое момче. [Нищо по-специално от приятелство.] И чувствам една празнина вътре в мен, на която и е нужна любов във всичките и разновидности, и най-вече болезнената любов. Предпочитам да чувствам болка, отколкото нищо. Сякъш тялото ми претръпна със щастието и иска нещо различно. Колкото и глупаво да звучи - омръзна ми да съм радостна във всеки един момент. Някакси тръпката от неизвестното ми се губи. Насладата след спечелена битка или болката, болката, която да ми напомня постоянно, че има някое момче, което е специално за мен. Но не мога да го намеря. По свой начин ми е чужда любовта. Имам всичко друго от живота, което искам, но любов не мога да намеря. Дали все още не съм срещнала подходящ човек или поставям бариера между мен и другите хора, не знам. Наистина, не допускам много хора близо до мен. Имам малко приятели, но са истински, абсолютни. Не съм объркана. Не ми казвайте каква съм, защото аз най-добре знам това. Просто искам съвет, да чудя дали и вие сте се чувствали така някога.

П.п. Не, не съм мазохистично извратено съднание, което обича болката. Нито такова, което обича само себе си. Не съм депресирана. И не се имам за божество. Ако някой от вас реши да изкаже мнение по такъв начин, благодаря, грешно е.