Елегия

Краката ми са в корени увити
смог дишам и вглъбявам вътре
ясните видения в дим са скрити
звярът на мислите оказва се кутре.

Потънали останаха последните останки
всред камъни и скали непоклатими.
Видях хората и себе си - угаснали осанки
носещи корони от желания незрими.

Аз обичам и обичан съм безспирно
но прах душата всеки ден покрива.
И под вълната пясък вие се немирно
и сол в раните като лечител зъл втрива.

Всеки ден е част от пъзелът на майката съдба
в който роб на самотата ставам отново.
Всеки ден води ме все по-близо към смъртта
и като контур мъглив виждам писанието на гроба.