Толкова много сгреших... Загубих човека, който толкова много ме обичаше, който даваше всичко за мен. Този, който винаги знаеше всичко, без да съм му казвала. Винаги се интересуваше как съм, дали съм щастлива. Загубих единствения човек, на който му пукаше за мен. Той винаги вярваше в мен, дори когато аз самата се съмнявах. Не го правеше, защото съм супер красива или забавна, а просто защото съм аз и защото ме обичаше такава, каквато съм. Никога не ме карал да се променям или да застана срещу принципите си. Той толкова много ме обичаше, а аз го загубих заради собствената си гордост, проблеми и егоизъм. Усещах, че го губя, че се отдалечава от мен. Вече беше твърде късно. Един ден му се обадих и го попитах защо се държи с мен така, а той каза, че му е писнало да го обвинявам за своите грешки и да му се оплаквам за проблемите, които имам. Аз знаех, че не му показвам достатъчно колко държа на него и затова му го казвах постоянно. Просто той нямаше нужда от мен, но аз имах от него. Разбирам го, разбирам защо вече не иска да има нищо общо с мен, аз самата трудно се търпя вече. И въпреки всичко едва ли някога ще има момиче, което да го цени, обича и уважава повече от мен.



Сигурно съжалявате, че сте си загибили времето да ми четете историята и си мислите, че това е поредната сапунена историйка, но не е така. Аз наистина много го обичам. Ако искате можете да ме упрекнете за собствената ми глупост и его. Ако искате можете да се посмеете на мой гръб. Ако искате ми дайте съвет какво да правя или как да го преодолея. Няма да обвиня никой за мнението му...