Здравейте! Рядко пиша теми във форума, но са доста изчерпателни що се отнася до чувствата ми към момчето, което обичам. Последната тема пуснах през март и ви разказах как прекарах първите седем месеца, в които той бягаше от мен. http://www.teenproblem.net/f/viewtop...452&highlight=
Сега ще ви разкажа как безцелно преживях следващите седем месеца. Дойде си около Великден и по най-грозния начин се криеше от мен (аз работя в ресторант, близо до блока му и имам гадния късмет да го виждам почти всеки път като излиза или се прибира) След великденските ми вълнения преминах изпитната си сесия почти успешно. В края на юли заминах на море, което прекарах в скука, отчаяние и нетърпение да се върна в София, защото знаех, че когато се прибера ще Го видя, и че си е дошъл в София за постоянно. Същевременно имах информация, че е идвал в ресторанта, в който работя с едно момиче, но не отразих този факт. Случи се - дойдох си в София, видях го и ме попита дали иска да се видим след работа. Този път имах повече дойстойнство и едва на края на работната вечер му казах ако иска да дойде да ме вземе. В началото на вечерта ми каза, че се вижда с това момиче, но нещата още не били сериозни. Отново имахме имахме "интимни моменти", след които ми заяви, че това ни била последната вечер заедно. Казах му "майната ти" и си тръгнах. Но тъй като си забравих сутиена в колата, той дойде да ми го донесе и поиска да поговорим. Казах му всичко, което бях таила в себе си една година. Казах му колко наранена се чувствам от всичко случило се, и че се чувствам виновна за неща, които всъщност той е направил. Мисля, че прие думите ми на сериозно и наистина го накараха да се замисли. Сподели ми, че момичето, с което е бил 7 години е бременна от друг и ще се омъжва. Виждам ясно, че това го наранява и няма покой от нея, така както аз от него. Но съм готова да утешавам болката му, стига да поиска да бъда до него и да ми позволи да го обичам.
Въпреки всичко обаче вече два месеца той продължава да се вижда с новото си гадже, води я в ресторанта, в който работя и упорито продължава да НЕ ме търси.
Вече уча последна година в училище в редовна форма (предната бях задочно), но в това не виждам смисъл. Не виждам смисъл в абсолютно нищо, което върша. Удоволстие ми доставя само да работя безкрайно дълго.

И ето го и въпроса ми - Това ли е края на всичко? Безцелно ли страдах една година и продължавам да страдам? Наистина ли човек обича истински веднъж в живота, и ако е така, то защо тази любов е несподелена?!?!?!

И отдавна не вярвам, че времето лекува. То не лекува!!!
Иии съм на 18 години