В началото беше идеята, че може да излезе нещо свястно в крайна сметка. После видях, че няма да стане и се примирих да го виждам просто за да си подхраня самочувствието, с мисълта, че след като има кой да се прежали, значи не съм толкова зле. После той замина за САЩ, аз го ударих на чувства, защото не знаех, че е заминал и мислех, че просто ме игнорира и когато се върна той ми каза, че е имало шанс за нещо сериозно, но съм го разубедила, защото не съм му говорела за чувствата си и всичко съм си държала за себе си (което е напълно безлогично, ама карай). След това започнах да му се доказвам - тогава дойдоха свирките. После той ми каза, че го е срам да се покаже с мен и аз пак го приех, защото може да не съм достатъчно представителна за приятелите или колегите му. Цялото ни виждане, поне от моя страна, е подчинено на борбата ми с личните ми комплекси. Напоследък обаче взе да ми писва да съм парцал и след като снощи едва ли не ми се каза, че ако не му играя по свирката няма да го бъде - ми Ок, няма значи.