Умопомрачението на героя е в синонимно отношение с понятието висша нравственост. Мотивът за лудостта в романа е интерпретиран и от редица философи и критици, между които испанецът Унамуно, който обявява себе си в защита на Дон Кихот: "Много често, когато най-съкровеното в нас, когото вечно човешкото, което се таи в дълбочините на нашите духовни недра се надигне изведнъж … ние изглеждаме луди или се преструваме, че сме луди, за де ни бъде простен нашия героизъм". Самият Сервантес, чрез дълбочинната смислова структура на текста, задава нравствеността на Дон Кихот като неразделна част от неговата лудост. Чрез свръхморалния образ на рицаря текстът се превръща в съсредоточие на взаимно изключващи се категориални понятия като добро и зло. Дон Кихот носи семантиката на висшата нравственост, откроена в постъпките и действията му. Самият той променя спътника си и го превръща от прагматик във верен приятел. Санчо преосмисля моралните си устои и се откроява като мъдър човек. Така Сервантес представя изградената от привидно противоположни и взаимноизключващи се личности персонажна схема като кулминация на висшия морал в битката с арогантността и злобата.