Гледах един филм от 1992 и хем много ми хареса, хем ми стана гадно. Хората по онова време ги гледам - много по-отворени и спокойни...Сега по улиците гледам разни зомбирани същества...всеки затворен в собствените си проблеми, или пък разни псевдо-отворковци и чалгари. Имах възможността да поседя малко до едно училище и гледам мои връстници, пък и по-големи от мен, и слушам какви ги приказват...Пълни простотии - коя учителка какво правила, кой бил педал и кой как да избяга от изпитване - толкова ограничени хора никога не е имало...и аз покрай тях де Преди младежите са излизали с приятели постоянно и то не само по момчешки/момичешки компании - сега тийнейджърите висят по компютри, пускат си дълги коси, стоят депресирани и си трепят мозъчните клетки...Не казвам, че няма изключения, но трудно се намират

Иска ми се да съм различен, но всички около мен са така и няма как да сменя средата :/ А момичетата са станали...no comment - то не беше грим, не беше превзето държание, не бяха изцепки...Всички с разни натруфени снимки пред огледало с устните в физиономия "смуча запушена сламка". Всички са толкова еднакви, а най-тъжното е, че ако се появи някой различен, той бързо бива претопен в следващия пич/мацка. Опитвам се да си харесам няке момиче, но чувствам силна апатия към поколението си

Ако някой все пак прочете това, дайте мнението си, може би греша...