Пускам тази тема, за да споделя... този път не търся никакви съвети. Късно е за такива...

Става въпрос за едно момче... така нареченият ми "сегашен" приятел, с който сме заедно от почти година.

Всичко започна ... как да кажа? Точно както в приказка. Пожелах си го и то се сбъдна, точно такова, за каквото мечтаех. Не беше като другите. Беше мил, забавен, грижовен, с онази чаровна усмивка, в която се влюбих. Правеше всичко за мен... и понякога си мислех, че не го заслужавам. Бяхме постоянно заедно и преживяхме толкова много. Никога няма да забравя тези месеци. Понякога му се ядосвах, защото бе прекалено влюбен в мен... защото нямаше как такова ПЕРФЕКТНО нещо да съществува... но то същестуваше... и беше до мен винаги. За първи път усещах сигурност, сякаш всичко бе съвършено. Приказка...
Но не. Животът трябваше да ми покаже, че няма такива неща... и всяко хубаво нещо има своят край.
Дойде моментът, в който започнаха караниците.... понякога обиди. И, разбира се, раздяла. Не вярвах, че се случва. Той се обърна и си тръгна. Гледах го и дълго време бян неспособна да осъзная какво става и дали не сънувам. Искаше ми се да е така, но не се събудих. Оттогава се започна един кошмар... Не можех да го загубя, не исках. И се борих за него. Но не... срещу мен вече стоеше коренно непознат човек. Не беше мил и грижовен. Беше ми много трудно да повярвам, че е такъв...
В продължение на няколко седмици се опитвах да върна изгубеното напразно. И в един момент просто нямах сили да продължавам да се опитвам... и спрях. Спрях да вярвам, че ще стане, спрях да мисля за него като за моето момче, с което прекарвах цялото си време. Спрях да гледам на него като онова съвършено нещо, което си пожелах и се сбъдна... Започнах да усещам нещо подобно на бучка в гърлото си и всеки път, когато си мислех за него ми беше трудно да дишам, колкото и странно да звучи.
Тогава се отказах..... Отказах се, но той реши, че трябва да си дадем шанс... да се съберем, да бъдем пак заедно. Съгласих се, защото го исках страшно много.
И днес, след месец откакто се събрахме, аз още усещам онази бучка в гърлото си и ми е трудно да дишам, когато се сетя за него. Защо? Може би, защото провалихме всичко... и онази магия изчезна. Вече го няма моето съвършено щастие... остана само някакъв спомен от него...