В последните 2 години се появиха доказващи филми. "Дзифт" доказа, че български филм може да е изпипан от техническа гледна точка. "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" доказа, че съвременен български филм може и да е наистина смислен. "Източни пиеси" доказва, че ако преди хвалеха полуамьорски филми, то сега вече се възхищаваме на напълно аматьорски такива, чието качество може да изкара и камерата на родителите ми.

Филмът не е завършен и изпипан от никаква гледна точка. Сив, скучен, бавен, тъп, незадълбочен в нито една тема, хващащ отделни мотиви оттук-оттам, аматьорски (май целенасочено). Проблемът на повечето съвременни български филми освен финансите и актьорската игра е, че режисьорите имат само по един филм в кариерата си и гледат да кажат абсолютно всичко с него. Тук се получава абсолютно същото - поредният опит за "гениален" филм.

Единствена добра и силна сцена е тази с психолога и монологичната изповед на Ицо пред него. Оттам-нататък положението е трагично. Все едно аз да взема камера, да се снимаме с приятели относно живота на някой от тях, и след товада ни дават по Кан и разни други фестивали, да печелим награди наред, а накрая да ни пуснат и по българските кина и всички да ни се възхищават на гениалния ни поглед, и да хабят по 6-7 лв. за нашето "художествено" произведение.