Обичам те, а ти не го разбра. Защо не си до мен сега? Всеки ден си в моите очи, все си мисля "Остани!", но не искаш да повярваш, че това пред теб съм аз, че аз ти простих, че отново искам да съм с теб. Защо не ми вярваш? Защо трябва да страдаме и двамата? Не е ли по-хубаво отново да сме си заедно? Отново да се прегръщаме и целуваме така страстно, че всички, които минават покрай нас да ни завиждат. Няма ли пак да е така? Няма ли отново да вярваме в любовта? Или любовта е това? Какво очаквахме двамата от нашата връзка? Ние се обичахме силно, и още се обичаме, но някой ни спря да сме заедно. Някой ни попречи да сме щастливи. Сигурно така е трябвало да стане, казваш ти, но аз не вярвам в съдбата. Аз живея за всеки миг, защото утре може да не е като вчера. Може изобщо да не дойде. Казват, че времето лекува, но нашата любов не можа да се излекува. Откакто сме разделени, мисля за теб още повече, отколкото преди. Защо любовта е толкова тежка? Защо хората страдат така? Искам да е както преди.. Не мога вече.. Не искам да живея.. Единственото нещо, което ме спира да направя крачката до смъртта си ти, и ако не ми помогнеш, ако не ми кажеш, че още ме обичаш, аз ще умра. Излъжи ме, че още ме обичаш, че изпитваш нещо към мен, излъжи ме, но не ме оставяй да умра. Не искам да сме заедно, ако ще има още такива болки, искам да знам, че и ти изпитваш нещо към мен, нещо което винаги ще те спре и теб. Ще те спре да направиш нещо, за което ще съжаляваш. Обичам те. Няма да казвам думата "винаги", защото знам, че това винаги, съществува и след смъртта. Докосни ме поне за миг, докажи ми, че трябва да живея, че мога да продължа напред. С теб съм силна, каквото и да става. Още летя в облаците, още те обичам. { }