slun4ice, тъпо е просто да се раздаваш за хората, а те дори да не те поздравяват после. От първи клас, чак до завършването на магистратурата съм се опитвала да помагам на съученици, колеги...Дори и на колежките на работа, които не можеха 1 документ да си разпечатат. Обяснявала съм, подсказвала съм, давала съм да преписват. Колко дни и нощи съм била над учебниците и тетрадките, за да обяснявам нещо си. Предизвиквала съм скандали и истерии от страна на половинката си, защото мой колега идва у дома 2-3 пъти да му обяснявам задачите по счетоводство. Да не говорим що тетрадки съм давала с лекции и понякога не е имало аз самата от къде да уча. Никаква благодарност, никакво уважение. Искала съм да помогна не защото чакам нещо. Всъщност на абсолвентския си бал получих като подарък 2 питиета от колеги....и това е. Не ги и изпих даже (не съм по алкохола много-много). Не съм искала нещо, а просто уважение. Не благодарност, а уважение. По едно време 2-3 курс студентка ми писна. Давах само на 1 колежка, с която сядахме заедно и когато ми се налагаше само от нея търсех материали. Не мога да ти опиша какви истерии, цупения и заплахи съм получавала, защото не съм помогнала. 1 колежка се самонарани, за да се почувствам виновна. Няма благодарност на тоя свят и това е. Безусловно бих помогнала на шепа хора вече. Не искам благодарност, дори го правя без те да разберат. Хората са неблагодарни и имат много къса памет.

Не се намирам за добра, не съм добър човек изобщо, в характерът ми има доста трески за дялане. Но винаги съм била състрадателна и съм имала желание да помогна. Не знам плюс или минус е да се раздавам за хората, да се опитвам да им помогна. Просто като знам, че мога нещо да направя и не го направя, бори ме съвестта.