Аз съм почти на 18. Обикновена съм, в смисъла на скучна (само на пръв поглед, обаче) и не особено забелязваща се с външност. Нищо особено. И до момента не съм имала кой знае какви задълбочени отношения и не знам какво си... Не ме разбирайте погрешно, драмата никога не е отсъствала от живота ми - винаги съм намирала за какво да се вълнувам, по - точно за кого. И голяма част от живота ми е минал в мрънкане. Как искам някой да ме забележи и да има сериозни намерения... Мисля, че дойде деня, в който това да се случи. Той е доста по - голям от мен, но се държи мило, съобразява се с мен, уважава ме до голяма степен. Разбира се, има и недостатъците, както и страни в характера му, които все още не познавам, но все пак не ми се вижда като да е потресаващо зле. И тук идва проблема. До голяма степен той се припокрива с идеала ми за нормална, хубава връзка, но просто я няма тръпката. Притеснявам се преди виждане с него, но не е онова, което е било, което трябва да бъде. Не са онези пеперуди в стомаха, не е онази искра в погледа ми, няма го желанието да го целувам и да е близо до мен. Не се съмнявам, не ме интересува дали в момента не е с някоя друга. Всичко става машинално едва ли не. Просто правя това, което трябва да направя и оставам независима, и сякаш всичко се случва далеч от мен.

От друга страна има един "някой", с който нямам перспектива. Аз няма да бъда повече с него и няма да плача за него, и ще ми липсва много, но няма да го потърся. Просто въпреки всичко с него се чувствах сигурна и на място, и всичко беше по - истинско.

Имам ли, в крайна сметка, правото да отхвърля човек, който е близък до идеала ми и да остана сама след толкова мрънкане? Дали си струва заради едното усещане да си остана сама за още един неопределено дълъг период? Защото усещам, че рано или късно ще трябва да направя нещо за да го задържа, дори и той няма да издържи на такава студенина от моя страна. Дали не е прекалено наивно да очаквам, че ще имам едновременно искрицата, тръпката, заедно с всичко останало? Наистина ли трябва да избирам?