Лекси продължи да се изкачва стъпало по стъпало, нагоре по каменната стълба. След всяка своя крачка чуваше зад себе си как камъчетата, отчупили се под краката й, падат надолу. Туп-туп-туп. Звукът продължаваше дълго след като нещастните се бяха изгубили в тъмнината. Момичето вдигна глава и видя пътя си, който продължаваше да се вие, докъдето й стигаше погледът. Решително продължи да крачи към неизвестността. Кап-кап-кап. Лекси седна до малката локвичка, образувала се на вековната каменна площадка. Сложи ръка под чучурчето, идващо сякаш от никъде, и усети студената капка как си проправя път по дланта й и се скрива в ръкава й. ”И на теб ли ти е студено? И теб ли те е страх?” Момичето обви ръце около себе си. Не за да се стопли. Не. Чувстваше се сама, изоставена, отхвърлена. Как копнееше за една прегръдка в този момент. Но тя наистина бе сама и нямаше да я получи. Прибра кичурче от косата си зад ухото и запълзя нагоре по безкрайната стълба, стигаща до някъде.
За пореден път се спря, за да стопли премръзналите си ръце и босите си крака. Вече не усещаше студ, правеше го машинално. Бе изгубила представа за времето и не знаеше от колко време се лута. Една и съща картина бе пред очите й, нагоре, надолу-единствено мрак и мъгла. А стълбата продължаваше своя криволичещ път до някъде. И Лекси продължаваше като в транс да движи крак пред крак с мисълта: ”Трябва да стигна.”
„Тъмнината приближава. Скоро е краят.” Лекси забрави за раните по ходилата си и забърза кам края. Да, той идваше, но краят на кое? Стълбите се стесняваха и момичето трудно вървеше с безчувствените си вече крака. На места стъпалата липсваха и тя прескачаше със сетни сили, водена сякаш от чуждо желание. Не спомняше вече защо отива там и къде е това, кого ще открие и защо го търси. Кап-кап-кап. И въпросите се увеличаваха.
Газеше във вода. От къде бе дошла? Нова капка, нов въпрос. Отметна косата си, стигнала до ходилата. Мокра я шибаше сякаш с камшик и крещи: ”Продължавай. Не спирай. Краят е близо.” Но краят на кое?
Лекси се спъваше и падаше в своя транс, но винаги ставаше и продължаваше. И ето наградата. Сред тази тъмнина, на върха на кулата се криеше врата, голяма облечена в сребро. Лекси направи последната крачка и почука. Чук-чук-чук. Вратата се отвори сякаш сама и момичето примижа от светлината, искряща от вътре. Скри лицето си с ръце, за да се предпази от негостоприемните лъчи, заслепяващи я след дългото лутане в тъмнината.
-Ела, дете.
Мелодичен и нежен женски глас се понесе. Лекси плахо пристъпи към светлината и влезе в искрящата стая. На пода седеше жена, кръстосала краката си. Бялата й коса се спускаше на букли по голия й гръб. Очите й бяха скрити от изящна бяла маска направена от снежинки, усмихваше се и бузите й бяха украсени с трапчинки. В ръцете си държеше пухкаво бяло коте, заспало в прегръдката й.
-Коя си ти?
-Аз съм тази, която носи болка, но всеки я желае. Тази, която ти търси толкова време. Аз съм Истината. Ти коя си?
-Не знам.
Момичето бе погълнато толкова от това да стигне, че бе забравило защо бе тръгнало, най-важното-коя е?
-Аз ще ти кажа. Ти си момичето, дошло чак до тук да зададе въпросите, на които можеше и само да си отговори. Ти си детето, което търсеше прегръдка и топлина в пустошта. Ти си човекът, който се страхуваше от самотата, но избяга от приятелите си, за да търси непознат. Ти си Лекси, която я е страх от неизвестността, но върви право към нея.
Тогава Лекси си спомни, приближи се до Истината и седна.
-Това е краят, нали? Краят на кое?
-Краят на въпросите ти. Спри да ги търсиш, преди да се удавиш в тях. Върни се и живей.
Жената погали момичето по бузата и избърса сълзата, отронила се от навлажнелите очи на Лекси.
-Последният ми въпрос. Защо изминах този път?
-За да разбереш коя си.